Всеки има своя Андерсен. И понеже “никой не e израснал без приказки”, личните Андерсеновци са безчет, а 200-годишнината от рождението му е само повод те да изплуват на повърхността. В този брой ви запознаваме с двама от тях: свадливия гений с объркана сексуална ориентация на Михаел Мар от Zeit и вдъхновителя на музика с художническа описателност на Майкъл Скот Роън от BBC Music. Не за да ги уподобите (което е доста трудно) с вашите представи за Андерсен, а защото предлагат малко по-различен ъгъл от заслужените хвалебствия, залели медиите по повод юбилея.

Моят Андерсен е съвсем конвенционален и толкова универсален, че мога да си позволя безпроблемно да го споделя публично. Смътно ми се мержелее как обожавах вълшебните му приказки като дете. Но затова пък съвсем ясно помня колко високо и истински ги оцених вече като родител.

Наистина крехката деликатност, поетичен чар и въздушна грация на приказките му са еднакво притегателни за малки и големи. Но само препатилият с годините би оценил липсата на хепиенд. Децата дори се дразнят, че са принудени да се заливат в сълзи и все с надежда очакват полагаемата им се порция щастие. За тях Андерсен е тъжен и невинаги са в настроение за него, защото се чувстват уязвими. Но пък в очите на родителите е далеч по-възпитателно да съчувстваш на замръзналата Кибритопродавачка или на отлитащия дух на Малката русалка. Вярно, че в лапите на Холивуд и Дисни този “дребен дефект” на тъжния финал е поправим и “Малката русалка”, също както и “Парижката света Богородица” на Юго биха могли да се пренапишат, за радост на дечицата оптимистчета. Много по-реалистично и облагородяващо обаче е да срещнеш страданието и смъртта – в психологически, не в битов план. И понеже Андерсен ще го направи по своя вълшебен начин, има шанс малките да преживеят с приказките му класическия катарзис по Аристотел. Без да знаят нито какво е катарзис, нито кой е Аристотел.

Второто нещо, което забелязват само възрастните, е дълбоко религиозното чувство. Митологичността е присъща на всички хубави истории за деца, но само в приказките на Андерсен християнският морал е толкова основополагащ.

Дори когато назидателността ти идва в повече, защото не всички приказки са еднакво добри, не може да не се начудиш колко много лица имат милосърдието и любовта към ближния.

И накрая – мъдростта на Андерсен. В своите пътувания героите му, а и ние с тях наистина изгубваме своята невинност. Но и без съмнение поумняваме. Често се пренебрегва интелектът на писателя и метафизичните дълбочини на историите му, защото почти никой не ги запомня, ако се задоволи само с четенето им като дете. Те потрисат съзнанието, но то ги попива неусетно. Какво правеше Кай в чертозите на Снежната царица? Редеше от ледени парченца пъзели от думи, наричани “китайска главоблъсканица” и “ледени игри на разума”. Какво обаче се опитваше да напише и все не успяваше? Думата “вечност”. А защо толкова се стараеше? Защото за награда Снежната царица щеше да му подари “целия свят и чифт нови кънки”. Вие може някъде някога да сте чели нещо по-невинно и по-мъдро едновременно – аз обаче не съм. Затова обичам и препрочитам Андерсен.

Петя Александрова