Превъртането на часовниците на лятно време и смяната на сезона с встъпването в пролетта развързва вятърничави асоциации (срв. българските пословици Вятър ме носи; Вятър ме вее на бяла кобила - хапливо подмятане, метнато с прелестен образ). Та вятърът още от зората на времената е движеща сила, приемаща различни форми според цивилизации и епохи - обожествяван и възпяван, въздушен вестител и вдъхновител.

Спомнете си известното лого с глухарчето на речниците “Ларус”, които разпръсват знания, посявани от всички ветрове... но не и отиващи на вятъра (според нашенския подозрително невярващ поглед).

Всички древни философи са писали за метеорите (в смисъл на явления в атмосферата). За да си обяснят и да омилостивят силите, вихрещи се над и около тях, за да залъжат страха си, древните създали природната наука метеорология. Днес тези сили ни развличат в анимирания телевизионен театър на времето. Опитомени в раздвижената карта, компютърна симулация, но не и обуздани на живо. Нуждата от метеорологични упътвания особено се изострила в епохата на великите географски открития (ХV и ХVI век). Това дало тласък на науката да премине от умозрителната към практическата писта.

Тенденциите се носят във въздуха. Снабдените с чувствителни антени ги улавят. Този брой на ЛИК се отваря от любопитен материал за протеклите токове между прозряното от гения на Айнщайн и модерното изкуство. Което не иска да каже, че художници и архитекти от Баухаус са притежавали научното знание, за да разберат теорията на относителността. От художеството не се търси правилно разбиране. Нито правоверност.

Което, изглежда, и до днес не е разбрано. Да припомним три случая все около Великден. Вече отшумелите с филмите “Последното изкушение на Христос” на Скорсезе и “Страстите Христови” на Мел Гибсън. И съвсем пресния с бестселъра на Дан Браун “Шифърът на Леонардо”.

Става дума за нещо различно. За духа на времето.

Френската изтънченост е превърнала духа на времето в изискан парфюм - L'air du temps на Нина Ричи.

Немската мисъл го е изляла в Zeitgeist.

Квебекският съюз за запазване на природата си е харесал L'air du temps за свой електронен адрес. Напълно в духа на времето.

Всички сме във времето, но единици го изразяват. Тях наричаме гласа на времето. Напоследък Америка изгуби две свои интелектуални икони (далеч не само почитани, но и обругавани, както си му е редът от памтивека). Съвестта на нацията. Смъртта (на 72 години) на Сюзан Зонтаг и на Артър Милър (на 89 години) бележи края на една епоха. Отидоха си последните двама големи американски ангажирани писатели. Оттеглил се като отшелник в Кънектикът, Артър Милър (вж. стр. 16) до последно съчинява нови театрални пиеси, мечтаейки на глас: “Есхил и Софокъл са написали най-хубавите си пиеси след 90 години... С малко късмет, най-доброто е пред мен...” Но дните му свършили. Сигурно историята е преценила, че вече е казал каквото е трябвало. Остават пиесите му.

По Малро: “Творбата избликва в своето време и от своето време, но става художествено творение, защото му се изплъзва.”

За завършек една история в духа на нашето време. В Йоркшир ще правят библейски тематичен развлекателен парк, за да запалят децата за християнството. Комплексът (предвижда се да бъде завършен през 2008) ще им предоставя редкия шанс да се пързалят от върха на Вавилонската кула, да преплават Червено море с Ноевия ковчег, да сразят Голиат с лазерни “камъни”, да бъдат прогонени от Райската градина, глътнати от кит, спасени от зъбите на лъва, и да усетят божествената мощ, ходейки по водата… Изобщо няма да скучаят там, “където Дисни срещна Библията”.

Нина ВЕНОВА