Представям си, че съм кинозрителят мечта – любознателен, ерудиран, търпелив, с уважение към класиката и вкус към новаторството. И вече съм открил своето място. То е на Киномания в София, която се провежда всяка година през ноември в НДК. Където има по нещо за всеки. И от всичко нужно само за един.

Тази година Киномания сякаш се успокои в твърдо намереното си амплоа. Без да се изхвърля в непосилни амбиции (те навремето идваха от неправомерните очаквания на киноманиаците, култивирани алтернативно чрез авангардното кино през социализма). Но и без да бъде обикновен показ на предстоящи премиери (това пък беше последвалият неправомерен диктат на разпространителите). Събитието откри, заложи и утвърди своя код – а той е РАЗНООБРАЗИЕ. Киномания не е и не бива да се опитва да бъде фестивал или нещо друго. Защото е добра в намерената си формула.

Представям си, че имам много претенции. Искам бляскави наградени филми. И ги получавам – осеяния с “Оскари” мюзикъл “Чикаго”, покрития с награди “Гоя” и мистичния “Другите”. Искам попмузика без мюзикъл – получавам “24 часа парти пипъл”. Искам азиатско чудо – получавам историческата сага “Герой”, визуален празник за ценители. Искам звезди – получавам клана Дъглас в “Семейна черта”, Дъстин Хофман, Джийн Хекман, Джон Кюсак в “Присъда за продан”. Искам качествен екшън – наслаждавам се на “Имало едно време в Мексико”, продължение на стила Родригес от “Десперадо” и “Ел Мариачи”със старите познайници Антонио Бандерас, Салма Хайек, Джони Деп, Мики Рурк. Искам сериозни и отговорни теми като престъпност, вина, наркотици, но класически разгърнати. Замислям се над “Реката на тайните” на Клинт Истуд с Шон Пен и Тим Робинс и “Вероника Герен” на Шумахер с Кейт Бланчет. Искам смях – “Календарни момичета”, в британски стил. Искам ирония – “Развод по френски”, в космополитен, но изискан стил. Искам феминистична психоанализа – “Нож в раната” на Джейн Кемпиън. Искам постсоциализъм – руския “Олигарх”. Искам възможностите на социализма – панорамата на “Мосфилм”. Бих изпратила на нея всеки да види как се снимат масови сцени във “Война и мир” и “Освобождение”. А за славянски абсурд да гледа “Агония” и “Град Зеро”. И още: тийнейджърите и ние, родителите – “Тринайсет”. Голямата история и ние, съвременниците – “Да убиеш крал”, за Кромуел. Малката история и ние, загърбените – “Седем песни от тундрата”, ненетите при съветската власт. Писателят и ние, простосмъртните – “Тази любов”. Само ние, малки, тъжни, объркани – “Вкусът на другите”...

Извън моментната снимка на съвременното състояние на киното е удовлетворена и носталгията по добрите стари времена. Освен споменатия вече “Мосфилм” имаше мастита панорама на Фасбиндер с най-популярните му заглавия като “Бракът на Мария Браун” и “Лили Марлен”. И с непоказваните у нас “Искам само да ме обичате”, “Нора Хелмер”. Това явно се оформя като стил Гьоте институт - предишния път така гледахме Вим Вендерс с познати и непознати заглавия. Японците пък представиха панорама на класика си Ясуджиро Одзу. И в неговата традиция показаха няколко относително нови скромни бисера като “Ах, пролет”. Корея вече им диша във врата и също достойно се разписа на Киномания.

Представям си киносалона мечта в София. И това е “Люмиер”. Наистина има много нови, модерни, удобни зали и в “Арена”, и в Мултиплекс. Всъщност вече почти липсват лоши такива, навсякъде се грижат за теб като зрител. Но аз предпочитам “Люмиер”, защото в него се чувствам като в стар кабинет с масивна библиотека и кожени мебели. Там е уютно по малко старомоден начин – просторно, с достатъчно големи разстояния между редовете, с широки столове, в които се отпускаш, та чак придремваш, с амфитеатрално разположение, при което никой отпред не може да ти пречи. Така постигаш хармония между външния комфорт и вътрешната удовлетвореност от гледането.

И за финал – достойно представяне на българското кино. Старо, в деня на отворени врати по случай 40-годишнината на Киноцентъра. И ново – игралният “Под едно небе”, анимация, документалният “Чия е тази песен”. И така, без да има един-единствен филм събитие, самата Киномания е събитието, което си заслужава.