Най-хубавите филми на “Златната ракла” в Пловдив бяха българските. Най-лошите също. Наградите на журитата за игрални, документални, детски и студентски филми се възприеха най-общо като справедливи.

Сред игралните безспорно се открои “Под едно небе” на Красимир Крумов-Грец – филм, който с тихо достойнство и вглъбеност подмина фолклорните клишета и безцелното суетене сред селски и градски бит в част от нашата и чужда игрална продукция. Филмът разказва историята на едно момиче от малко мохамеданско село, потеглило по рисковани пътища през граница, планина и снежна буря да търси баща си в Турция. Режисьорът сякаш е създал своята версия на Годо – но в случая младата героиня (прекрасен дебют на Марта Кондова) не стои в напразно очакване на откровението, а следва вътрешния си глас през житейските препятствия към Бога, приел в нейното съзнание образа на любимия й баща. Ако тази чудесна притча беше разказана с по-малко патос, бихме могли да съпоставяме филма с наследството на Бергман и Тарковски...

До утре можем да си говорим за добрата организация на фестивала, както и за значителното количество добри филми в програмата. Въпросът е колко от тях бяха продадени за разпространение от чужди телевизии.

Един вече утвърден фестивал, какъвто е “Златната ракла”, би трябвало да действа не само като витрина за телевизионна продукция, но и като оживен пазар за тази продукция. Организаторите очевидно са наясно с това – имаше представителни делегации от телевизиите на Румъния, Армения и Сирия, очертаваха се споразумения за сътрудничество, списъкът на чуждестранните гости беше наистина респектиращ. Но на практика не личеше срещата между продуцентите на филмите в четирите конкурса и търговските мениджъри на световните телевизионни канали да се е състояла. Разбира се, това не е еднократен акт, а процес. Но не видях нито един режисьор, който да си тръгне от Пловдив грейнал, че през следващата година ще живее спокойно дори само от авторските си възнаграждения за излъчване в чужбина.

Години наред след обединението на Германия Панаирът на книгата в Лайпциг напразно се опитваше да догони по престиж франкфуртския панаир с интересни заглавия, нашумели писатели, атрактивни четения и дискусии. Едва когато се отвори към пазара и се превърна в тържище за издатели и разпространители, в място за сключване на конкретни договори, Лайпциг стъпи на пистата за надбягване с Франкфурт. Дотогава бе тичал с всички сили, но по друга писта...

Изглежда, трескавата атмосфера на филмовите покупко-продажби е онова, което все още липсва на “Златната ракла” в Пловдив.

Колко чужди телевизии, освен нашата, закупиха носителя на “Златна ракла” в документалната програма “Мълчаливото село” на японския сценарист и режисьор Сейго Найто? Филмът прониква стъпка по стъпка в разкриването на едно колективно престъпление, извършено преди 60 години в полско село близо до Варшава. Около 400 евреи са били убити там не от германците, а от съседите им поляци. Филмът не документира вече разкрита истина, а сам участва в нейното разкриване. С огромно търпение авторът отключва сърцата на очевидците за изповед...

Не забелязахме опитни филмови търговци да сноват задъхано между залите за прожекции и видеокабините, за да получат на изгодна цена документалните филми “Славка” на Огнян Гелинов, “Хляб над оградата” на Стефан Командарев или “Чия е тази песен” на Адела Пеева.

Каква ще бъде съдбата с разпространението на финландския фаворит в детската програма “Историята на едно дете без дом” (реж. Кирсти Тулонен-Селянен)? Филмът се опира на факта, че през Втората световна война шведски семейства приютяват около 70 000 финландски деца, за да ги спасят от нашествието на съветската армия във Финландия. След войната мнозина от децата са забравили родния си език и имат трудности при завръщането си в родината и в собствените си семейства. Това са все филми, които заедно с панорамата на руския режисьор Карен Шахназаров отстояват с благородна сдържаност и изящество ценности, пренебрежително изтласквани от мощните потоци информационни репортажи и тривиални сериали.

В телевизионната продукция наистина е трудно да се определи разграничителна линия между телевизионния репортаж и документалното кино, между непретенциозните сериали и филмите-изкуство. В тази област има обаче един парадокс: невинаги най-доброто се продава най-лесно. В това отношение “Златната ракла” в Пловдив може да бъде голяма опора за плувците срещу течението, или казано направо – за изкуството в телевизията.