Когато зачетох първия материал в този брой на ЛИК "Утопия в пустинята", в моето съзнание се отключиха множество асоциации. Тук се разказва за един антимузей в Чихуахуа в Тексас (рядко забутано място), където признатият минималист Доналд Джъд купува имоти и заедно с няколко фондации излага насред пустошта свои и чужди произведения на изобразителното и архитектурното изкуство. Няколко извода: 1. Можеш да се влюбиш и в скучно на пръв поглед място. 2. Можеш да влагаш и собствени средства за изкуството, не само фондационни или държавни. 3. Не е въпрос на комплекси, непризнатост или мегаломания - Доналд Джъд е човек с име. 4. Скромността помага - не превръщаш цялото пространство в своя територия, а се нареждаш между другите. 5. Даваш нов, неподозиран облик на невзрачен терен.

Паралелът обаче с положението у нас. През отминалия месец май имаше достатъчно почивни дни, а и времето беше подходящо за пътувания. И моя милост потегли към историческите прелести на страната ни. Не природните и не модерните, не манастирите или хотелите. А онези музеи, за които става дума в училище, с цел забавление на ученолюбива тийнейджърка. Повечето ученици в края на учебната година ги водят по такива паметни места като Копривщица и Мелник, Търново и Пловдив, Карлово и Калофер. Затова тръгнахме на паралелна програма по не тъй протъркани пътеки.

За основните исторически места положението е ясно - къщите музеи са поддържани и гостоприемно отворени в събота и неделя, а когато почиват по обяд, винаги наблизо се намира някое капанче, където се предполага да убиеш времето. Не така обаче стои въпросът в по-скромните обекти. Примерно Етрополе, удобно за посещение за един ден от столицата, само на стотина км по северната магистрала, като после продължаваш по добър път из балкански прелести, край два манастира... и стигаш самото чисто и спретнато градче. Но като застанеш пред импозантната сграда на историческия музей... той е затворен точно в събота и неделя. Сходно е положението с Чирпан, също приятно, неголямо, по своему красиво място. Музеят на Яворов отвън изглежда поддържан и греещ - но почивното време е същото, събота и неделя, както и празнични дни. Тъй като бяхме там все пак в понеделник, аз нахално потърсих уредничката на музея в дома й. За да попадна на разярения й съпруг, който ми крещеше да чета надписите (частен лекар, между другото) и че 5 май, понеделник, всъщност е празник, и това държавата го е решила, а не както бог е отсъдил. Между другото, църквите също се затварят след определен час - и Господ е на работно време при православието!

Всъщносто не мога да разбера за кого са музеите у нас - за стопаните (при това не абстрактната държава, а конкретни служители на твърда заплата и рядко с принос, хеле пък личен, на учени към дадената експозиция), за туристите, за образоване и удоволствие, за бъдещето? Това работно време за музейните работници ли е, или има предвид удобството на посетителите? Веднага ви отговарям кой ходи по музеи от 10 до 17 часа през седмицата - само организирани групи ученици. Докарани по задължение, което евентуално може да бъде и приятно.

Цените на билетите в музея също озадачават. Намаление има за ученици - и правилно, там всичко е ясно. Но пенсионери не фигурират - предполагам, защото не ги посещават. А за чужденците цените са чувствително по-високи - така си го представяме влизането в Европейския съюз. Но в прословутата Западна Европа техните граждани нямат привилегии пред нас в техните си музеи и това никак не ни смущава. Ние искаме и у нас да плащаме по-малко, и по възможност в чужбина също - понеже това са криворазбраните права на бедността.

И за поанта на българското музейно дело дребният, но показателен детайл: почти в нито един музей няма тоалетна. Т.е. не знам дали няма, но липсва такава за посетителите. В Елена на деликатния ми въпрос получих отговор: "Идете в механата!" Как да не си спомниш стиха: "Един - в механата - открит им е път."