Тази година връчването на Оскарите (наградените са представени в рубриката "Екран" на стр. 73) мина под политически знамена. Звездите актьори, като народ чувствително откликващ, не могат да стоят настрана и доста бурно в последно време изразяват своята позиция - главно срещу политиката на Буш и войната в Ирак. Така че преди, по време и след церемонията като обществено ангажирани хора ни занимаваха повече с всичко по-важно, а не толкова с филмовите постижения.

И българските фирми разпространителки се пообъркаха напоследък, та не успяха да осигурят на голям екран премиерите на номинираните да съвпаднат с раздаването на наградите, а закъсняха с по седмица-две. Все пак имаше луфт от един месец (номинациите се знаят от средата на февруари) и точно този период до самото награждаване (23 март) е най-благодатен за среща с претендентите. Последните години разпространителите у нас ни разглезиха и ни осигуряваха този комфорт. Не мога да си обясня защо този път не сколасаха във времето, макар че рекламните клипове на "Часовете" и "Чикаго" ни заливаха, а "Пианистът" беше показан на Киномания 2002, т.е. всички заглавия са налице с български разпространител. Дали пък липсата на синхрон също не се обяснява с войната?

Някои неща обаче по-трудно могат да се обяснят с Ирак. А то е самото разпределение на наградите. Защо ли окиченият с 10 номинации "Бандите на Ню Йорк" на кандидатстващия пети път Мартин Скорсезе се размина с всички отличия? Филмът може и да не отговаря на цялата си амбициозност, но съображенията на Академията рядко са чисто естетически. Те обикновено са доста балансирани - на кой кога и защо му е дошъл редът да бъде "забелязан". Например "Говори с нея" на Алмодовар е наистина прекрасен, но твърде скоро (1999) "Всичко за майка ми" на същия автор беше окичен с Оскар. Така че сега американските симпатии към артистичния испанец се материализираха персонално - в награда за оригинален сценарий на самия Алмодовар. И състезаващият се в 6 категории "Властелинът на пръстените. Двете кули" се класира само за звукооператорско майсторство и визуални ефекти - по-второстепенни Оскари, но пък напълно уместни за гигантската екранизация на Толкин.

Призовете на "Чикаго" бележат странно признание към иначе пренебрегвания жанр на мюзикъла. Не само за филм, но и за поддържаща роля (Катрин Зита-Джоунс), сценография, костюми, звук, монтаж. Някак този блясък изглежда пир по време на чума спрямо ситуацията извън киното. Желание да се забавляваш докрай и да демонстрираш неограничените си възможности в тази посока, която е единствената без заплаха. И не може да се припише на политиката.

Докато може би тягостният, но определено смислен "Часовете" с 9 номинации успя да се класира само с Оскар за главна роля на Никол Кидман като Вирджиния Улф. Прекрасният роман на Майкъл Кънингам, английският стил на режисура (Стивън Долдри), изисканото преплитане на три истории, магнетичният образ на великата писателка, неузнаваемото (не само външно) вглъбено изпълнение на Никол Кидман, не по-малко блестящите Мерил Стрийп и Джулиан Мур в поддържащи роли - струва ми се, че "Часовете" заслужаваше по-добра наградна съдба. Но се изисква друга психика да предпочетеш в този момент такъв филм - или прекалено здрава, позволяваща да гледаш мъдро и отвисоко на всичко (това не се случва във военна обстановка), или изпълнена със съмнения и въпроси към смисъла на живота (а това не е по американски).

Показателен е случаят с "Пианистът" и Роман Полански. От една страна, полският режисьор все още е персона нон грата в САЩ по обвинение в сексуално насилие. От друга, той самият получава Оскар и изпълнителят на главната роля, напълно непознатият Ейдриън Броуди - също. Наистина "Пианистът" е във всички традиции и по всички правила как се прави историята - хем да е каквато я искаш, хем душата с памук да вади. Наградите за филма звучат като извинение: към евреите за Холокоста, към Полански за присъдата му, към пробиващите тепърва актьори. Само че колкото по-отдалечен е един конфликт, толкова по-лесно е такова извинение. Да не говорим, че във все по-изострящите се отношения в Израел подобен филм би могъл да се чете политически в определена конюнктура.

Така че този път Оскарите някак не успяха да се откъснат от обществената ситуация в света и, макар често косвено, представляваха някакъв барометър на настроенията. А дали се и опитваха да бъдат независими?