Славата задължава. Очевидно известните хора трябва да поемат и бремето на определено поведение. Т.е. да удовлетворяват любопитството на феновете си. Които трудно им прощават, ако се държат независимо или се крият.

В този брой на ЛИК се разказва за трима писатели - Селинджър, Пинчън и Бланшо. Това, че те не желаят да дават интервюта, да се изявяват по медиите, да бъдат снимани, да говорят и въобще да показват лицето си, преди не изглеждаше странно. (Припомням, че "анонимността" им е вече 40-50-годишна.) Напротив, приемаше се за творческа скромност или в по-тежкия случай за своеобразна ексцентричност.

Днес обаче ситуацията е различна от времето на тяхното "оттегляне". Поразява коментарът на толкова професионалисти в авторитетното литературно списание "Лир" (издатели и журналисти) към избраната от писателите линия на поведение. Тази линия "без лице" не озадачава, а направо дразни околните. Намеква се, че е друга форма на самореклама, по-рафинирана и устойчива на времето. А ако за издатели и журналисти изглежда съмнително желанието да общуваш само чрез произведенията си, какво да мислят читателите? Нещо повече - има агресия към доброволното отшелничество. Толерират се и се публикуват снимките на няколкото папараци, които са успели да уловят въпросните писатели и да ги заснемат без съгласието им.

Законът все още брани правото на личността да не желае да има публичен обществен живот. Без интервюта, без снимки, без информация. Но самото общество е категорично - то иска, по-точно изисква своето. И не може да прости на автора на "Спасителят в ръжта" например, че на върха на славата си е обърнал гръб.

Този тип нетърпимост към анонимността е плод на новите времена, когато информацията и визуалните послания те заливат отвсякъде. Не е позволено да се скриеш. Престъпно е да мълчиш. Странното е, че се приема за "творческа криза" Селинджър да не публикува нищо вече 40 години (не се знае дали е написал нещо), но няма снизходителност към нежеланието му да се появява наяве. Представете си обратната картинка - един безплоден вече писател (не намеквам за някой от тримата в текста), автор със стара слава, който обаче напира по всички медии да ни занимава с творчеството си, със себе си и с мислите си за обществения живот. Българският културен свят е пълен с такива "динозаври", чиито мъдрости се възпроизвеждат върху лист и в ефир. Достатъчно е да си спомним Хайтов. Може да не ти харесват "Диви разкази", но не можеш да не усетиш в тях голямата литература. Както с разказите на Селинджър. Докато публичните изяви на Хайтов било за гроба на Левски, било за националистичните ни чувства бяха доста спорни, често опровергавани от учени в съответните области. Но пък беше сладкодумец, а това писателите умеят най-добре. Мисля си, че онези, които няма да ги прочетат така или иначе, всъщност много искат да ги чуват как точат лакърдии.

На добрия писател дългът пред читателя е да пише. Не да се показва, не да се снима, не да философства по актуални събития, независимо дали го умее или не. Така можем да разберем онези, които съжаляват за ненаписаните (или непубликуваните?) от Селинджър произведения, дори ако го упрекват. Обвинението всъщност е не че са се оттеглили, а че са се оттеглили прочути. Филм като "Да откриеш Форестър" с Шон Конъри миролюбиво примирява страните - известният писател излиза от своята анонимност в защита на талантливо цветнокожо момче. Да се разплачеш от трогателност!

Но филмът може да се приеме и по друг начин - писането се обезценява, да живее визията! Ако нямаш лице, нямаш право и на другото - само на думи, само на музика. Защо глас като Бочели да не си остане само глас? Днешното време просто няма да му го позволи, дори да го желае. По същия начин, по който днес президент с недъг като Рузвелт не би могъл да бъде избран.