ДИМИТЪР ГРИГОРОВ С ХОРА НАПРЕД

За работата си говори запалено, за себе си  - лаконично. С хоровия диригент Димитър Григоров (р. 1968 г.) разговаря  Юлиана АЛЕКСИЕВА.

“Дядо ми, Димитър Григоров (чието име нося), е бил флейтист в Царския военен симфоничен оркестър на Саша Попов, от него дори имам една флейта от онова време: абаносова, с мундщук от слонова кост… Но незнайно защо решил да изостави столицата. Отишъл в село Ломци, където останал  свещеник до края на дните си. Беше известен  като църковен певец. Та сигурно оттам идва у мен жилката. Баща ми, Методий Григоров, е хоров диригент в Сливен. А като че ли от малък и аз съм предчувствал, че натам ще тръгна. Беше просто неизбежно, предопределено. Бях  още 4-5 годишен, когато ми се наложи да запея, първи висок глас. В Музикалната академия бях при проф. В. Арнаудов, но той почина  и завърших при доц. Мирослав Попсавов. Хора “Св. Седмочисленици” поех през септември 1992 г.”

Това ли бе желанието ви – да водите именно църковен хор?

- Аз освен по хорове съм израснал и по църкви. Така че не съм имал никакъв избор. Но тогава, в началото на 90-те,  бяха особени времена… Заглеждайки се в бъдещето, ние заедно с моята колежка, а след това и съпруга Снежана си задавахме въпроса накъде с тази наша специалност “хорово дирижиране”?  80-90% от колегите ни заминаха за Австрия, Белгия, Германия и не знам къде си. А ние винаги сме смятали, че все пак трябва да се опитаме да се докажем тук. Затова  решихме да останем, макар че и ние имахме възможност и предложения да отидем в чужбина. Най-много ни вълнуваше проблемът как трябва да е конструиран един съвременен хоров състав. По света има невероятно добре организирано хорово движение – и професионално, и любителско, дават се безброй концерти, а у нас нещата тръгнаха към спад… Та тогава някак си решихме, че освен вярата, която винаги ни е подкрепяла, църквата е тази, която може да ни даде и прехрана. Така както и на повечето големи музиканти от миналото. Точно в този период (1992-1994) много от големите ни самодейни хорове започнаха да западат, диригентите отправиха поглед навън, младите тръгнаха да бягат,  членският състав застаря. Аз съм бил ръководител и на “Пловдивското певческо дружество”, и на хор “Вълшебният стрелец”, помня добре какви хора пееха в тях -  сърцати, всеотдайни към хоровото пеене. Но според нас бъдещето не беше точно такова. И за да направим състав, за какъвто се бяхме готвили и за какъвто бяхме мечтали, трябваше много да се трудим. Но първо бе необходимо да имаме база. Когато работиш в църква, това означава, че ще виждаш всеки ден хористите. Според мен това е крайъгълният  камък в градежа на един добър вокален ансамбъл. А понеже спецификата на пеенето в църква е такава, че през седмицата невинаги всички са заедно, а се въртят в различни по-малки състави, получава се така, че всеки успява да пее с всеки. Опознават се, научават си слабостите и качествата и това помага да се направи ансамбълът.

Малките формации възпитават по-голяма отговорност и изискват безупречен професионализъм – просто няма как да се скриеш в мощен общ звук, всичко се чува.

-  Когато поехме хора със Снежана, знаехме, че трябва да имаме подкрепа. И я получихме безусловно в лицето на отец Николай Коцев, председател на църквата и също бивш хорист. С тази подкрепа и след като си изпълнявахме стриктно задълженията в църквата, вече можехме да помислим и за нещо друго. Например да пеем стара музика. В “Св. Седмочисленици” открай време и по традиция е имало много добър хор. Аз пиша дисертация за Добри Христов, който е бил известно време диригент на хора, и изрових интересни неща. Той е бил европеец много повече и много по-преди  от когото и да било сред музикантите…  Но да се върна към задачите, които си поставихме. Струва ми се, че моделът за работа на хор, който се опитваме да постигнем, би трябвало да се поеме и от общинските центрове. Певците да получават макар и минимално възнаграждение от църквата и същият състав с известни попълнения (ако изпълнява и функциите на общински хор) да получи и финансова подкрепа от общината – това е в момента според мен единственият път за оцеляване на хоровото дело. Още Добри Христов препоръчва този модел, нищо ново не сме открили. Веднага мога да дам пример:  първото изпълнение в България на “Стабат матер”  от Росини става през 1923 г. именно с участието на хора на “Св. Седмочисленици”. Академичният съвет на току-що проходилата Музикална академия решава да се изпълни тази творба и Д. Христов, като един от преподавателите там, предлага своя хор.

Мислела съм си, че не всеки може да пее в църковен хор. Тази музика, тази “служба” (в най-широк смисъл) изисква и висока духовност…

- В храма не може да се пее служебно – личи си веднага и богомолците го усещат. Затова и трудно си събираме хористите. Първото задължително условие, разбира се, е да бъдат добри певци. Всички учат или вече имат висше музикално образование. Но не задължително певческо. (Болна тема, която не искам да засягам). Най-добрите колеги са завършили музикално училище, и то не със специалност пиано, а с цигулка или някой от духовите инструменти.

В момента съставът е много млад.

- Най-младите са раждани през 1984-1985 г. Опитваме се да има перспектива, но и приемственост. Защото искаме да пазим духа (а в нашата църква духът и традицията винаги са се пазили). Историята на хора, вече 100-годишен, е много интересна. Основан е още от певците в Оперната дружба. Негов първи диригент е бил Марин Дряновски, а първият му помощник – Панайот Димитров, Отето. Двамата са пели за пръв път Канио и Тонио в “Палячи” на Леонкавало. Следващият диригент е прочутият тенор Драгомир Казаков. Добри Христов е бил диригент от 1912 до 1928 г. След това ръководители са били известни в църковните среди музиканти -  Павел Стефанов, Никола Сеизов… Някъде от 1952 до 1982 диригент е бил Аврам Врачев, преподавател в Духовната семинария, човекът, градил музикалната култура у всички духовници у нас.

С охота ли идват младите хора при вас, особено след като се попрочухте?

- Не, не идват с голямо желание. Защото се знае, че при нас се работи много. Опитваме се заплащането да е сравнително добро и при огромното репетиционно натоварване и напрежение да получават адекватно възнаграждение. Но има и такъв проблем:  училите пеене в Музикалната академия са се готвели за солисти. Благодарение на многото наши пътувания в чужбина съм свидетел колко добра кариера може да се направи в един вокален ансамбъл. И в колко от случаите това е сред по-перспективните и далеч по-благодарни начини за развитието на един млад певец, отколкото цял живот да чака да се отвори място някъде си, да ходи по провинциалните опери, да изкара някоя лошо заплатена премиера и това да е всичко. Когато приемаме нови хора, гледаме да не се интересуват на първо място от парите. Има и такъв парадокс: ако искам да задържа някой млад и много добър певец, но съставът не го приема – аз нищо не мога да направя. Не се ли харесат, няма да се получи… Гледаме, доколкото е възможно, всички да са равнопоставени при нас.

Изискванията ни обаче са много високи  - и за певческите умения, и за чисто музикантските качества. За съжаление у нас понятието “вокален ансамбъл” почти не съществува. А се сблъскваме и с още един сериозен проблем – липсата на култура в областта на стилознанието. Известно е, че стилът се ражда най-вече в детайлите.

Как дойде първият голям пробив, който ви отвори врати за престижните ангажименти по света?

-  Беше след един концерт в Пловдив през 1999 г. в залата на Музея на Съединението. Предишната година бях ходил в Белгия по покана на една изключителна българка, г-жа Мария Клейманс. Като гост на престижния Фландърски фестивал в раздела за стара музика, “Лаус полифония”, сякаш ми се отвориха очите. От първото си отиване в Белгия разбрах, че трябва много да се работи, да се търсят подходящите хора, и то непременно млади. Не знам защо у нас се е загнездило схващането, че църковният хор е само от старци, които едва ходят, с бастуни… Истинският, съвременен църковен хор (какъвто, надявам се, е нашият, който функционира и като ансамбъл, и като голям хор) трябва да е млад.

Както е сега?

- Не чак толкова. Цяло щастие ще е, ако средната възраст отиде към 32-35 години, защото тогава певците действително са във върховата си певческа форма, някъде докъм 40. Белкантовите певци продължават и по-нататък, но за нашата работа златните години са тъкмо тези.

Вейнехем, Белгия, 2004

Да продължим с Белгия. Какво още разбрахте там?

- Че висшето образование, което сме получили в България, е перфектно. Твърдя, че сме били учени по най-добрия начин в Музикалната ни академия - и то в хоровото дирижиране. Липсва ни обаче познанието за стила. Просто не се учи. Практиката обхваща  един съвсем малък период от историята на музиката. Дори Бах не се пее у нас. Да не говорим за по-ранната музика. Та когато се върнах от Белгия, вече знаех накъде искам да вървим. Но първата пречка беше, че нямахме репертоар. Нямаше откъде да намерим ноти. Къде да откриеш в България например месите от Жоскен Де Пре?  Сега вече имаме ноти – подарявали са ни, купували сме. Но тогава… Второ, трябваше да се сдобием и с най-добри изпълнителски образци, със записи на известни състави, които пеят стара музика. В крайна сметка успяхме да направим споменатия вече концерт в Пловдив с части от меси от класици в ренесансовата музика, ХV-ХVI век, знакови фигури – Жоскен, Дюфай, Окегем, Обрехт… Даже  записахме тази програма на компактдиск, който изпратихме в Белгия. След нечовешки репетиционни усилия, като междувременно сменихме няколко проекта за концертни програми, които трябваше предварително да представим, в края на краищата успяхме да станем първият източноевропейски състав, който пее на изключително престижния Фландърски фестивал. Там си дават среща най-големите в света.

Поканиха ви и втори път.

- Големите фестивали не допускат последователни гостувания, обикновено става през няколко години. Но ние успяхме да отидем там през 2001 и 2003 г. Тогава прозряхме и друга истина - че хората не искат да слушат едно и също, търсят нов и разнообразен репертоар.

Оттам ли дойде идеята да направите няколко >> тематични програми:  “Страната на Орфей”, “Източноевропейска ренесансова католическа музика” , “От Дюфай до Стравински” и т. н.?

- Да. Всъщност защо запяхме тази стара музика, която нито се знае у нас, нито има традиции да се слуша и изпълнява и която съвсем не ни е в кръвта? Една от целите, които сме си поставили като изпълнители още от самото начало, беше да предоставим на публиката възможност за сравнения. У нас например добре се знае каква музика са писали за хор Моцарт, Верди. Но кой знае, особено в чужбина, колко са Херувимските песни на Добри Христов?  Херувимските на Чайковски или Рахманинов? 

А вие открихте и песнопения на Стравински…

- …”Верую”, “Отче наш”, “Богородице Дево”, които са писани първо като славянски, а после имат и латински вариант. Та това ни беше идеята. Чуждестранната публика е изключително слабо образована по отношение на православната църковна музика. По политически причини десетилетия наред тя е била “просвещавана” в тази област от състави, които не са специализирани в изпълнението на църковна музика. Това не може да не доведе до изкривени представи за православната музика. И ми прави впечатление, че дори когато фирми като “Дойче грамофон” или ЕМI издават (много рядко!) такава музика,  не поднасят нужните данни, липсват уточненията. Те не са виновни – просто  досега липсваше подобна прецизност. Това бе и причината да се опитаме да изпеем западноевропейска ренесансова музика добре – не казвам идеално, а прилично, – за да може западноевропейският слушател да си каже: след като тези хора пеят нашата музика добре, вероятно и тяхната си я правят хубаво. Трябва да има база за сравнение.

Тактиката се оказа печеливша.

- Засега да. А за чужденците като най-интересна се очертава програмата, в която съчетаваме старобългарски църковен роспев с мотети и части от меси от  ХIV-ХVI век: съпоставяме старобългарската църковна песенност и католическата. Търсим вътрешни връзки, често текстови…

Това си е изследователска работа!

- Голяма част от колегите, които ръководят състави по света, всъщност са започнали като историци, музикални естети, след това са завършили, да речем, пеене и чак тогава дирижиране..

Затова ли и вие направихте дисертация?

-  Аз съм пристрастен към Добри Христов като композитор и затова се насочих към църковната му музика.

Банален въпрос: как успявате да вместите всичко: църковни задължения, репетиции, преподавателска работа в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, турнета, водите радиопредаване, че и научна дейност?

- То си дава отражения, този жесток труд… Затова – да сме здрави!

Голям интерес проявяват към вас и в Испания.

- Импресарката, която след това стана наш агент, чу наши изпълнения в Белгия и още през пролетта на 2001 уреди турне – 12 концерта из цяла Испания. В Мадрид пяхме в огромна катедрала, имаше опашки за билети, беше препълнено… След това ходихме и на “Пражка пролет”. А покрай Фландърския фестивал получихме покана и за още един много голям  фестивал– в Утрехт, Холандия.

Стигнахте и до Великобритания.

- Турнето ни беше много сериозно - 14 концерта. Пяхме на Летния фестивал в Кембридж и на други известни фестивали.

Защо толкова малко се знае у нас за това, което правите?

- Не обичаме да шумим около себе си. Израснал съм сред музиканти  и знам какво значи да се стремиш да привлечеш внимание – да ходиш, да каниш, да ухажваш… Нямаме време за това.

Обърнахте поглед и към съвременната музика.

- Защото мисля, че допирните точки със старата музика са много. Пяхме Веберн заедно със “Софийски солисти” под диригентството на Пламен Джуров, получи се добре. После дойде проектът “Салвадор Дали” в Испания, 2005 г., (за който ЛИК писа, 10 бр. 2005), и работихме пак с този състав и с композитора Георги Арнаудов, с когото пък сме правили неговите орфически ритуали  (както писаха в Бон – “диви енергии и небесни звуци”) . Имахме и много интересно изживяване с белгийския ансамбъл “Хермес” с диригент Кум Кеселс (гостувал е у нас в Софийската опера) - изпълнихме пиеса на известния американски композитор Мортън Фелдман: 35-минутна пиеса без текст, с редуване на неравноделни размери във вибрафони и статични, вертикални, силно дисониращи конструкции в хора. Пяхме я на много интересно място, в силози край Антверпен,  превърнати в концертна зала от видни белгийски търговци на антики. И тъй като музиката на Фелдман е с почти космически внушения – преживяването и за нас, и за публиката бе невероятно. Така че засега всичко, което предизвиква творческия ни интерес, е добре дошло. А ако имаме и усета да го направим както трябва – още по-хубаво. Отворени сме към такива решения.

Какво предстои след участието ви (в меса от Моцарт) на “Мартенските музикални дни” в Русе?