TEMA OТ КОРИЦАТА:
НАШИЯТ МОЦАРТ

Най-проникновеният портрет на Моцарт
е недовършеният (тук детайл) от Йозеф Ланге, 1782

Леополд Моцарт с Нанерл и седемгодишния Волфанг: концерт в Париж през 1763. Акварел на Кармонтел
ТОП 10 Прочути или по-малко известни, десетте шедьовъра, с които Моцарт влиза във вечността 1. Дон Жуан К. 527 Срещата на Моцарт и Лоренцо Да Понте с един от големите митове на Запада. “Опера на оперите” според Е. Т. А. Хофман. 2. Сватбата на Фигаро К. 492 Ненадминат пример за сливане на театър и музика, лековатост и сериозност, социална сатира и психологическа изразителност. Концентрат на Моцартовия гений. 3. Симфония № 40 в сол минор К. 550 Най-мрачната и парадоксално, най-обичаната симфония на Моцарт. Неизчерпаема мина за песенни теми, музикални сигнали, мелодии за мобилни телефони, нейните първи тактове са нещо като “подпис” на Моцарт. 4. Соната за пиано К. 310 Сред деветнайсетте му сонати тази притежава индивидуалност и драматична сила, които предизвестяват Бетовеновата вселена. 5. Дивертисменто К. 563 По своята сложност и сериозност (серенада, която напомня големите струнни квинтети), по своята “масонска” тоналност (ми бемол мажор), една от най-потайните и непроницаеми творби на Моцарт. 6. Концерт за пиано № 24 К. 491 Въображаема опера със сложна и изтънчена структура, където пианото и оркестърът водят диалог, полагащ основите на големия романтичен концерт. 7. Концерт за кларинет К. 622 Близък до човешкия глас, инструмент на интимното, кларинетът вдъхновява Моцарт за този концерт в есенна тоналност, близнак на друг шедьовър: Квинтета с кларинет. 8. Квинтет за струнни К. 515 Колкото по-широка е архитектурата на творбата, толкова по-прозрачна е извайваната тъкан, толкова повече пеят инструментите. 9. Симфония концертанте за цигулка и виола К. 364 Дали пък най-красивият концерт за цигулка на Моцарт не е... Симфония концертанте за цигулка и виола? Върховен диалог, оркестърът в ролята на арбитър. 10. Реквием К. 626 Последният шедьовър от религиозната продукция на Моцарт, възбудил най-много фантазми и легенди. Неговата недовършеност го превръща в бойно поле за музиколозите.

250 години без затъмнение. Моцарт стана на 250, а музиката му, от жива по-жива, звучи у нас, за нас и около нас, без да е състарена дори с бръчица. Има някаква мистерия в нея: дали не извира от нечуваната свобода? Неизтребима е и легендата.

Пътуване към истинския Моцарт в началото на годината на Моцарт, преди да е досадила възпоменателната суетня и суета, изпреварващо кулминацията на Залцбургския фестивал - подборка от специалния брой на Monde de la musique.

Творчеството

Огромна територия с още неустановени граници. Моцарт е написал над шестстотин произведения. Творчеството му не е излято, както например при Бетовен, на големи блокове, защото той е оплодил безкрайно разнообразие от жанрове: серенади, дивертисменти, танци, концерти за пиано, камерна музика за струнни и духови, музика само за духови, меси, камерна музика с пиано, творби за едно пиано, за две пиана, за четири ръце, вариации, фантазии, различни религиозни съчинения, опери, концертни арии и т. н. Но сред това исполинско разнообразие се открояват няколко добре оформени (до следващите открития) масива: 6 струнни квинтета, 17 сонати за пиано, 23 струнни квартета, 23 сценични творби, 27 концерта за пиано и оркестър, 41 симфонии, 37 сонати (още се спори около броя им) за цигулка и пиано...

Няма две епохи, които да са го видели по един и същи начин: всеки намира в Моцарт онова, което търси, защото той може да задоволи противоположни изисквания. През ХVIII и ХIХ век, за да изградят репутацията на музикантите, ги сравняват с майсторите на словото: например Хайдн е Есхил, Глук е Софокъл, Моцарт Еврипид на музиката. Сравняват Моцарт и с Шекспир. Почитател на операта му Дон Жуан, Гьоте оплаква преждевременната смърт на Моцарт, защото си е мечтал той, а не Бетовен, да облече в музика неговия Фауст...

Почти всички големи музиканти от края на ХIХ и от ХХ век признават на Моцарт заслугата, че е първият, издигнал инструменталната музика до нивото на драматичното действие. По-трудно приемат други аспекти, най-вече връзката му с философията на Просвещението (съюза на разума и сърцето). Нашата епоха, подобно на предшестващите, поставя Хайдн и Моцарт високо над техните съвременници, ала трябваше да мобилизира всичките си усилия и цялата си дързост, та Моцарт да блесне в своята истина.

Все още остава открит спорът дали Моцарт е революционер и новатор (Стендал: “Той не може да се сравнява с никого”), или нито едното, нито другото (Николаус Харнонкурт), или дори революционер и консерватор (Алфред Айнщайн). Моцарт по нищо не прилича на революционер в музиката като Бетовен или Шонберг, нито на експериментатор като Хайдн. Той се задоволява със структури, установени от предшествениците му. Но чрез оригиналността на своето вдъхновение претапя във висше качество всички схеми. При него една истина не изключва своята противоположност. Зачитането на формите у него се съчетава със смайваща свобода, закономерността - с постоянна промяна.

Моцарт споделя с Й. С. Бах привилегията да успява във всички жанрове, дори и в симфонията, която при това не е в центъра на неговите интереси. Той триумфира там, където се проваля Хайдн: в драматичния жанр на операта и концерта, когато индивидуалният глас се откроява от общата звучност. Концертите за пиано и оркестър очертават почти пълната графика на еволюцията на зрелия Моцарт. Концертите следват същата линия на развитие, както неговите опери, квинтети и квартети за струнни.
От всички митове, които обгръщат Моцарт, най-лъжлива е представата, че най-великите му творби са родени без усилие. Наброските на Концерта за пиано № 25 или на Шестте квартета, посветени на Хайдн, показват, че най-голямата свобода на вдъхновение е плод на силна концентрация. Неговите съвременници са единодушни, че на пианото Моцарт се преобразявал, ставал такъв, какъвто биха искали да го видят в живота: спонтанен, свободен и ведър.

Любов и изкуство

Авторът на Дон Жуан обичал жените независимо дали става въпрос за майка, сестра, или любовници.

Има един персонаж на Моцарт, който си прилича с Моцарт като две капки вода - Керубино.  Хлапак, тичащ подир любовта, влюбен в жените, влюбен в любовта. “Нямаше как да не го обичаш”, казва жена му Констанце след неговата смърт. Което не казва - че влагал цялата си душа в любовта. Физически Моцарт не бил красив. Дребен, “защото дълго време стоял седнал”, казва някакъв шегобиец. Хилав, със слаб глас, нервен, не го свъртало на едно място като децата.

Склонен към маниакална депресивност, Моцарт не се обичал. Когато бил зает със значително произведение, се държал направо глупашки пред хората, ръсел солени шеги и идиотски игрословици. Но в нормални периоди печелел сърцата със своя хумор, язвителност и енергия. “Ако трябваше да се оженя за всички, с които съм се шегувал, скоро ще имам двеста жени”, пише той на баща си. Леополд се дразнел много от фамилиарността на Волфганг и се страхувал от одумките на тесногръдата залцбургска буржоазия. За отбелязване е нежното съзаклятничество на Волфи със сестра му Нанерл, пет години по-голяма от него, другарка в “пленничеството”, в което ги държал Леополд. Проявила музикална дарба преди Моцарт, невъзмутимо наблюдавала как гениалността на брат й я изтиква в ъгъла. Докачила се само когато той тръгнал да се жени преди нея, по-голямата. Живяла дълго, погребала и Бетовен, и Шуберт.
Любовният живот на Моцарт започнал с тъга и унижение. Влюбен в Алоизия Вебер, певица от Манхайм, той действал да я лансира на сцената в Залцбург. Ала опасната й майка сводница провалила мечтите му. Когато се върнал от Париж, разяждан от вина за смъртта на майка си, Волфганг открил, че у Веберови не е очакван – били намерили по-добра партия за Алоизия, актьора Йозеф Ланге. За да излезе с достойнство от положението, той седнал на клавесина и изпял нещо като “Сера на тази, която не  ме обича!” В семейство Вебер остава свободна сестрата Констанце. Името й (Постоянство) няма как да не се хареса на верния Моцарт. Колкото до останалото, не откриваме страстните слова, които е изтръгвала от него Алоизия. “Не е грозна, но положително не е и хубава”, описва я той в писмо до баща си. Тонът е най-малкото умерен, но да не изпадаме в заблуждение: Моцарт крие радостта си, защото не иска баща му да го заподозре в лекомислие.

Биографите на Моцарт не обичат Констанце. Какво, нима предпочитат тази ужасна мегера, жената на Хайдн, или красивата Алма, която никога не е обичала Малер, или онази харпия, жената на Рихард Щраус...? Подозират Констанце, че е мамила Моцарт със Зюсмайер (неговия ученик, завършил Реквиема), описват я като фриволна, въртоглава, ленива, не разбира музиката на своя съпруг. Но дали Моцарт би композирал толкова възвишена творба като Меса в до минор за някоя тъпа гъска? Истината е, че двамата не са били като Тамино и Памина, а като Папагено и Папагена. В приятелски и чувствен план между тях съучастничеството е пълно. За десет години Констанце ражда шест пъти, което говори за усилена съпружеска дейност. Четири от децата умират, оцеляват само две, Карл и Франц Ксавие. И двамата синове на Моцарт остават ергени. Писмата на Моцарт показват искрена трайна привързаност към “Станци, малката му скъпа женичка”. Казва й без заобикалки, че неговият палавник няма търпение да се пъхне в красивото й гнезденце... Истина е, че Констанце повече се е оставяла да бъде обичана, отколкото е горяла от страст към великия мъж. Освен това е счупила гипсовата му смъртна маска! Всички, които впоследствие ще жалеят клетия Моцарт, няма да й простят тази несръчност!
Към края Моцарт е все по-нежен, все по-ревнив, търси у жена си любовта, която публиката му отказва. Уви, тъкмо в този критичен момент Констанце се отдалечава от него... Ала точно тогава избликват шедьоври, преливащи от оптимизъм, радост от живота, универсална нежност. В тях не се открива нищо от ужасните терзания и съмнения, налегнали композитора.
Музиката на Моцарт е непрекъснато търсене на любов и обяснение в любов, а концертните му и оперни арии са ярка илюстрация на пламенните сублимирани чувства, които е изпитвал към реални певици. Сред онези, които е обичал страстно, подобно на Керубино, е англичанката Нанси Стораче, първата изпълнителка на ролята на Сузана в Сватбата на Фигаро. Моцарт често й пише, когато тя се прибира в Лондон. Нанси Стораче свидно пази тези писма и ги изгаря преди смъртта си, лишавайки музикалния свят от безценно свидетелство.

Кой е създал най-красивите, най-сложните, най-тънко нюансираните женски образи в музиката, ако не Моцарт? Кой е разбирал по-добре жената в цялото й разнообразие?

Упоритите изследователи на ероса у Моцарт не пропускат да подчертаят животинското измерение (напълно липсващо от музиката му) в отношенията с малката му братовчедка. Скатоложки заигравания в писмата до нея: “Ах, задникът ми пари като огън! Какво означава това? Може би лайно напира да излезе. Да, да, лайно, познавам те, виждам те, чувствам те... Сера ти на носа.” В музиката му няма нищо подобно. Всичко е овладяно, осмислено, изтънчено.

Истини и лъжи

	Колоредо, князът-архиепископ на Залцбург, наистина ли е бил глух за музиката на Моцарт
	Портрет на Констанце, дело на Йозеф Ланге, мъжа на сестра й Алоизия
	Антонио Салиери, отровил Моцарт?

Образът на Моцарт отчасти почива върху клюките, плъзнали веднага след смъртта му. Слуховете прерастват в легенди, които непрекъснато се доукрасяват. Романтизмът си казва думата. Сред основните виновници: първите му биографи, както и различните разказвачи на анекдоти и автори на мемоари. Те се осланят на свидетелства, на които не може да се има пълна вяра, защото идват от сестрата Нанерл или от вдовицата Констанце. Тези биографи се наричат Шлихтегрол (1794), Немечек (1798), Рохлиц (1798-1801), Арнолд (1803), Нисен (1828), Ото Ян (1856-1869). При Немечек, ангажиран под знамето на чешкия национализъм, откриваме например в зачатък трите елемента на мита: отравянето на Моцарт, триумфите му в Прага, противопоставени на несгодите във Виена, личната му отговорност за собствените нещастия. Да видим как стоят всъщност нещата.

Леополд, баща тиранин?
Прочут със своето Ръководство по цигулка (1756), Леополд отрано отгатва гениалността на сина си и се посвещава на неговото възпитание (не само музикално), като слага спирачки пред собствената си кариера като композитор. Може понякога да критикува инициативите на сина си, особено опитите му да се еманципира с всички произтичащи финансови рискове, но никога - творбите му. Върховното му възнаграждение са прочутите думи, които му отправя Хайдн на 12 февруари 1785: “Вашият син е най-големият композитор, който познавам...”

А Констанце, недостойна съпруга?
По-всичко изглежда бракът на Констанце, доста добра музикантка, с Моцарт е бил щастлив. Констанце не е в основата на финансовите затруднения на семейството - обвинение, което трябва да се свали от нея. След смъртта на Моцарт показва търговски нюх и умело ръководи наследството на мъжа си, както може да се съди по кореспонденцията и преговорите с издателите.

Колоредо, князът архиепископ на Залцбург: палач на изкуствата?
В Залцбург Моцарт е на служба при архиепископа Колоредо, който, казват, бил сляп за гениалността на Моцарт и го потъпквал и тормозел. Каква е истината? Когато на 14 март 1772 застава начело на града, той възприема радикално различна политика от тази на предшествениците си. Добър цигулар, той държи в кабинета си бюстовете на Волтер и Русо и си поставя за задача: модернизация и секуларизация. С толерантността си благоприятства разгръщането на културния живот. Ала се сблъсква с неразбирането на своите поданици. Дворцовата музика е потърпевша от неговите реформи: драстично намаляване на разходите, строги данъчни мерки, окончателно затваряне на университетския театър с репертоар от учебни музикални драми. Затова пък по негова идея, но със средства на града е построен театър за словесни и музикални представления.
Моцарт къса два пъти, през 1777 и 1781, с Колоредо, който несъмнено е бил труден господар. Може би най-голямата му грешка, от гледна точка на Моцартови, е  предпочитанието му на италиански артисти пред местните. Но пък и двамата Моцартови не са били добри служители и създавали не по-малко проблеми: при това положение конфликтите са неизбежни.

Беден артист ли?
Никога няма да разберем точно какво е било финансовото състояние на Моцарт през годините, но можем да приемем за установена принадлежността му към сравнително богатата средна класа. По нищо не личи да е мизерствал. Годишните му доходи надхвърлят заплатата на Хайдн у Естерхази, но последният има осигурено жилище и храна. Финансовите трудности на Моцарт идват от нередовността на приходите, което е доста банално за един артист. А и по наклонност и необходимост е живял нашироко. Трудните години 1789 и 1790 се дължат на честото боледуване на Констанце и скъпите пътувания, но и на икономическите последици от войната срещу Турция.

Гений, паднал от небето?
Моцарт, наред с другите съвременни му музиканти, е с корени в своя век. Ненаситен гений, отрано кръстосал Европа, той е способен - по собствените му думи - да имитира всички стилове и в това отношение напълно се възползва от престоите си в чужбина. Първите значителни композитори, с които се сблъсква, са Йохан Кристиан Бах в Лондон и най-вече Михаел Хайдн в Залцбург. Във Виена трябва да се мери с Глук, Йохан Себастиан Бах и Хендел и с големия майстор на “модерната” инструментална музика, ала твърде различен по темперамент от него Йозеф Хайдн. Тъкмо на Хайдн, а не на някой меценат, който можел да го възнагради финансово, Моцарт посвещава своите шест струнни квартета от 1782-1785.

Болният Моцарт пее своя Реквием. Гравюра по картина на Томас Шийлдс, 1882

Опасен франкмасон ли?
Франкмасонството в Австрия е ту разрешавано, ту забранявано. Това, че Моцарт се е присъединил към него, не го прави в очите на императора и аристократите нито маргинален, нито бунтар. Нищо не указва, че е изпаднал в бедност и забрава, защото е бил смятан за опасен радикал. Доколкото е известно, никога от него не е излязъл и най-малък намек за Френската революция. 

Концертите за пиано: излиза ли сметката?
Днешната хронологична номерация отчита двайсет и седем творби, но работата е по-сложна. Първите четири, както и три неномерирани концерта (К. 107), са аранжименти на тактове, направени от други композитори. Така че ако пълният брой е 30 концерта, само 23 са напълно оригинални. Един (К. 242) е за три пиана,  друг (К.365) е за две, което намалява до двайсет и един - от които дванайсет само за периода 1784-1786 - оригиналните концерти на Моцарт за едно пиано и оркестър. Прибавят се и два броя рондо (К. 382 и 386).

Неуместна шега?
Една музикална шега е заведена в каталога на Моцарт под датата 14 юни 1787, около две седмици след смъртта на бащата. Някои били изненадани и видели в тази сатира на >> лошите композитори и изпълнители странна, ако не и скандална реакция на кончината на Леополд. А просто датата в каталога е грешна. Съвременна на събитието (10 август 1787) е тайнствената и съвършена Малка нощна музика: възможно ли е да видим в нея “гроба на Леополд”?

Колко са симфониите?
Хронологичната номерация от 1 до 41 идва от първото пълно издание на произведенията му (1877-1883). Три са “апокрифни” - 2-та в си бемол (от Леополд Моцарт), 3-та в ми бемол (от Карл Фридрих Абел), 37-та в сол (от Михаел Хайдн с изключение на бавното въведение), и една с несигурна автентичност (11-та в ре). Две запазени симфонии от най-ранна възраст липсват от списъка: К. 19 а във фа и К. 45 а в сол. Други, също “младежки”, са с повече или по-малко оспорвана автентичност или изгубени. В крайна сметка не се знае точко колко симфонии е композирал Моцарт, още повече, че е измайсторил някои по творби от други жанрове.

Необикновеният господин К.
Зад буквата К., която днес придружава всяка творба на Моцарт, се крие кавалерът Лудвиг ван Кьохел (1800-1877), юрист, минералог и почитател на Моцарт, който съставя Хронологичен и тематичен каталог на пълното творчество на Моцарт. Първият каталог, излязъл през 1862, съдържа, номерирани от 1 (менует за клавесин в сол мажор) до 629 (недовършения Реквием от 1791), всички произведения, които Кьохел познавал и смятал за автентични. Първото издание бива последвано от други осем, като всяко внася модификации: промени в хронологичния ред, добавки или отстраняване на апокрифни творби. От няколко години вече се очаква ново издание.

Бил ли е обичан по свое време?
Упрекват парижани, че го били приели зле. Но след двата му първи престоя през 1764 и 1766 никоя негова творба не е отекнала в Париж, където в най-добрия случай Моцарт е само спомен. А и първите му прояви поразяват Париж само защото излизат от едно дете.
Упрекват виенчани, че били обърнали гръб на Моцарт и го оставили “да умре от глад”, след като са го превъзнасяли. Ала фактът, че днес не притежаваме свидетелства за един или друг концерт, не означава, че такъв концерт не е имало. А и паричните затруднения на Моцарт и намаляването на броя на неговите концерти не означават непременно, че е загубил популярността си. Или сам си е виновен за нуждата, в която изпада, или, което изглежда по-достоверно, тя е била съдба и на други заради променилите се условия за музикантите във Виена, финансовите затруднения, предизвикани от войната срещу турците и т. н.
От четиринайсетте опери, представени във Виена през сезона 1789-1790, най-големи печалби носи Така правят всички. И тук трябва да тълкуваме документите. Когато на 23 юни 1788 граф Цинцердорф отбелязва на френски в дневника си: “Вечерта се отегчавах много на операта Дон Жуан, той навярно не обвинява музиката на Моцарт, а се оплаква, че е бил сам в ложата си или в компанията на безинтересни хора. Впрочем той присъства на шест от петнайсетте виенски представления на Дон Жуан и на 7 май намира музиката “приятна и много разнообразна”. Едно е сигурно: когато умира, известността на Моцарт вече е много голяма и в пълен възход.

Салиери, фаталният съперник?
Пушкин с пиесата си Моцарт и Салиери разпространява идеята, че от ревност към гениалния си събрат той го е убил. Пиесата на Питър Шафър Амадеус и филмът, в който я превръща Милош Форман, окончателно размътват умовете. Какви в действителност са били отношенията между двамата музиканти? Само пет години и половина по-голям от Моцарт, Салиери е назначен от Йозеф II за директор на дворцовия музикален театър. Моцарт може само да констатира, че мястото е заето и навярно няма да се освободи скоро. В продължение на половин век Салиери служи само на една институция: виенския двор. Когато разцветът на опера буфа във Виена кара Моцарт да се върне към жанра, двамата със Салиери са главните специалисти в тази област. Изглежда, първоначално Да Понте е писал либретото на Така правят всички за Салиери. Той облича в музика двете първи сцени и се отказва. Този факт стана известен с откриването през 1994 г. на авторския му ръкопис. Възможно е Салиери да е имал зъб на Моцарт, задето се е заел с либретото и е извлякъл от него такъв шедьовър. Едно е сигурно: на 13 октомври 1791 заедно с Моцарт е присъствал на представление на Вълшебната флейта, а на 3 или 4 декември е посетил умиращия.

Реквием: предчувствие за края?

Погребението на Моцарт: никой, освен едно бездомно куче, не изпраща ковчега. Легендата за прокълнатия артист е в ход

Прекалено красива е картината на издъхващия Моцарт, който до сетния си миг композира Реквиема. Никакъв документ от Моцарт не споменава Реквиема. Един от неговите биографи, Немечек, разказва, че през есента на 1791 “Моцарт започна да говори за смъртта. Казваше, че композира Реквиема за себе си. Сълзи потекоха от очите му, когато добави: “Силно усещам, че не ми остава още много. Сигурно са ме отровили.” Тези думи паднаха като ужасна тежест върху сърцето на Констанце: не й беше по силите да го утеши и да му покаже безпочвеността на тези зловещи мисли.” Ако направо не си е измислил всичко, Немечек е чул тази история от устата на Констанце. Но дали съдържа зрънце истина? Или е била разкрасена. По-късно Констанце я опровергава, но тя упорито се появява в различни версии. Какво все пак се знае със сигурност: перото не пада от ръката му след началните тактове на Lаcrimosa, това не са последните, които Моцарт композира. На 10 декември части от Реквиема са изпълнени по време на заупокойна служба в църквата “Свети Михаил”, разходите са поети от Шиканедер.

Бил ли е отровен?
Моцарт угасва на 5 декември 1791 г. Слухът, че е бил отровен, плъзва няколко дни по-късно, без все още Салиери да е бил обвиняван. Всъщност той умира от зле лекувани болести, вероятно от остър ставен ревматизъм и най-вече от инфекциозен ендокардит. На 20 ноември ляга на легло и повече не се вдига. Тогава и прекъсва всяка работа над Реквиема, без обаче да подозира, че краят му е толкова близо. Фалшификат е неговото “писмо до Да Понте” от септември 1791, което е цитирано твърде често и съдържа редовете: “Издъхвам, свършвам, преди да съм успял да се възползвам от таланта си.”

Един гений в общинска яма за бедняци?
Погребението му не е “бедняшко”, а “третокласно” според нормите, установени от Йозеф II. В гробището “Свети Марко” във виенско предградие при меко мъгливо време. Никаква снежна виелица, въпреки легендата, родена с публикуването през 1856 на посмъртните спомени на ханджията Йозеф Дайнер.