АКЦЕНТ НА МЕСЕЦА

Тълкувателят Прашков

Художникът Кирил Прашков е тълкувател, в което ни убеждава и изложбата “Отговорна живопис”. Той тълкува едни материали чрез други, превежда едни образи в други, понякога “превежда” думи в материи, а самите материи обезплътява/превежда отново в образи. Самият Прашков навярно би предпочел да се нарече концептуалист, но той е повече от това – той е херменевт, чиято среда е преводимостта, работите му тълкуват и визуално преобразуват актуалността. Днес, струва ми се, не толкова концепциите сами по себе си са важните, колкото възможността за преводимост между тях.

Кирил Прашков обича да коментира една от традициите на модернизма, с почтителност я пресъздава в природни материали - една възможна нейна противоположност. Прашков пресътвори кръга, квадрата и кръста на Малевич от слама, картини на Мондриан и готови обекти на Дюшан от клони и пръчки. Преводът на Прашков показва, че концептуалният, революционният авангард е станал “естествено” разбираем, превърнал се е в един вид природа. Но едновременно с това клоните и сламата възсъздават неизчезналата драматичност на този модернизъм, което пък показва, че не бива еднозначно да се доверяваме и да приемаме заглавието “Естествен модернизъм”. Елементът на забавление не изключва нито почтителността, нито драматизма, ако се ориентирам в тълкуването, което Прашков предлага.

В други две свои работи художникът бе превел виртуалния образ от компютърния екран в живописен, беше му предал материалност. В същата изложба (Reading –Eating, галерия “Ата”, София, 2002) той беше преобразувал/отнел материалността на меда, оформяйки го веднъж в букви, а след това – в компютърно обработена фотография. “Четейки/ядейки” се казваше работата (дала заглавието и на изложбата) - мед и мравки, които поглъщат меда, поглъщат сладостта на знанието, буквите, словото. Кои са мравките, какво е знанието - няма да правя паралели с поглъщането на свитъци, с описмеността на света (totus mundus est scriptura) и неговата знаковост, искам само да подчертая тази двойственост, която постига “преводът” - на хранителния продукт в букви, на буквите в храна, на мравките – във вярващи в знанието, на посветени в него. Сноването на мравките, което извиква неудържимо потръпване наяве, тук чрез фотографския образ, чрез златистия цвят на меда става привлекателно, но и поради чернотата и броя на мравките остава отблъскващо. И с това преобразяване на органично непривлекателното в действителността в привлекателна и смислова визуалност преминавам към изложбата  “Отговорна живопис”.

Калканите, слепите стени на панелни блокове в София, са този път оригиналът, който Прашков тълкува и коментира. Тези калкани, които в действителността изглеждат ако не грозни, то не особено привлекателни, във визуалния си превод са красиви и въздействащи. Следователно с основание художникът твърди, че това е живопис. Живопис в едно по-традиционно разбиране като изобразяваща красотата. Или както е в естетиката от XIX и ХХ век – грозното в действителността става привлекателно и дори красиво в изкуството. Оттук дали мога да се върна към действителността и да я видя “очуднена”? Нека използвам вече установен превод на опоязовската формулировка, за да не се отдалеча от привързаността на Прашков към ранния модернизъм.

И върху реалните калкани, пренагласил виждането си, започвам да забелязвам не само упадъка, както до този момент съм свикнал, а чрез цветовата наситеност/излинялост - отложени пластове, времето – природно, социално, а в компромисните опити да му се противодейства – метафора на човешкото съществуване. Калканите започват да конфигурират смисъл благодарение на изкуството, благодарение на “кадрирането”, на визуалното тълкуване на Кирил Прашков. Дали все пак да не нарека Прашков не тълкувател, а реалист? Защо образите, които той ни предлага, са по-въздействащи от действителността, макар да са “достоверни” фотографии? Докато подреждахме изложбата, той настояваше на няколко пъти, че при повечето отпечатъци трябва да се спази реалното вертикално или хоризонтално положение, при някои обаче – не. Реализмът е с мярка само доколкото съответства на вътрешните съотношения между “платната” в изложбата.

Поставеният въпрос може да ни отведе към истината, собствена на визуалния образ, който и когато сякаш възпроизвежда действителността, създава своя действителност. Защото визуалният образ не изобразява, а тълкува и преобразува. Тълкуването, то е не по-малко в заглавието. Заглавията при Прашков не са случайни; тук заглавието коментира визуалния образ. Вижда ми се уместно да добавя, че Прашков е художник, който познава “отговорността” на думите. “Отговорна живопис” – да кажа, че тук има шега, означава да посоча очевидното, но заглавието носи и друго внушение, което, струва ми се, е по-важното. Най-вече чрез образите, но също така чрез заглавието разбирам, че художникът харесва тази “живопис”, чувства се свързан с нея, с видимо непривлекателна част от градската среда в София тъкмо в този й образ на минало и актуалност. Предлага ни с меланхолно разбиране да видим в нея не например концептуалния и социален упадък на модернизма от първата половина на ХХ век, а своеобразно естетизиране на околната среда, да видим определен смисъл в самото съществуване на тези калкани и блокове – памет, която се рони, но и поддържа, принудително съжителство, което може и никога да не се превърне в общност, минало, чието актуално преобразуване е така желано и несигурно.

Ангел Ангелов