ИВАН СТАНЕВ В МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО

С режисьора, който все така странства по света, за паметта, срещата на миналото с бъдещето и утопиите разговаря Людмила ДИМОВА. 

След него беше останала следа във варненската немска гимназия, където учех. За Иван Станев се говореше с онази апокрифна възбуда, която предизвикваха малкото смутители на летаргията през соца. По онова време той беше приключил преждевременно с ВИТИЗ след скандал с представлението “Пътека за дивеч” и се беше затворил в Ловеч със своята трупа. После замина за Западен Берлин, поканен от Хайнер Мюлер. В същата посока заминаха и мнозина от нас – Стената вече беше паднала. Иван Станев изгуби ореола си на дисидент, стана като всички около милион емигранти, които през последните 15 години обитават едновременно тукашното и отвъдното. Връща се - лятото в родния си град край морето, през сезона в някой софийски театър. След “Дон Жуан в ада” (1997) и “История на окото” (1999) си тръгваше с обида от евтините скандали, в които го завличаха медиите. След “Избитите обитатели”, книгата с негови текстове, писани от 1985 до 1987, втора така и не се появи тук, макар че той продължава да пише поеми, но на немски. За постановките му на европейските off сцени научаваме от рецензии в чуждата преса. Немско-френските копродукции “Вилата на мистериите”, “Луксор – Лас Вегас”, “Холивуд завинаги” са само част от актуалните му занимания. Иван Станев съществува като чужденец в българското културно пространство – идващ от другаде, подозрителен за своите, чужд на манталитета на балканската среда. Дали е чужденец  навсякъде в смисъла, който Георг Зимел търси – потенциален странник, който остава, но по всяко време е готов да си тръгне, а докато е там, където е, внася нови качества в пространството. Иван Станев предпочита да мисли за отношенията си със средата в sience fiction образи - машината на времето го транспортира в различни точки на света. Ние, обитателите на една от тези точки, имаме възможност да се огледаме в студено-ироничните му очи на “странстващ съдия”. Може да научим нещо за самите себе си.

След по-дълга пауза Иван Станев възстанови ритъма на театралните си завръщания. В края на 2005 постави в “Сфумато” “Изкопни материали” – своя драматична поема по мотиви от “Изкопът” на Андрей Платонов, писана преди 1989. Доста по-различен от предишните два е този спектакъл. Ясните му политически послания, облечени във въздействаща театрална дреха, засягат недалечното ни минало и непосредственото ни бъдеще. Младежката бригада в съветската провинция на 20-те години копае ден и нощ яма, за да налее основите на бъдещето. Общият дом се оказва небостъргач от другата страна на Земята, някъде в центъра на Манхатън. Като във филм на ужасите изкопът на Платонов се превръща в замъка на Кафка. Сред сценографията на Даниела Олег Ляхова и зрелищната видеоконцепция на режисьора играят с хъс студентите от класа на проф. Маргарита Младенова.

Защо продължавате да живеете в Берлин, въпреки че пътувате много?
- Там имам работа, там са сътрудниците и артистите, с които работя. Освен това Берлин не е Германия, той е много космополитен град.

Но отдавна не е градът, в който отидохте през 1988?
- Тогава отидох в Западен Берлин, след това Стената падна и градът се обедини. Дълго време ме беше страх да отида в Източен Берлин, после се преместих, сега живея близо до Александер плац. Градът много се промени, процъфтява. В центъра се строи усилено, появиха се много нощни клубове. В Берлин се преместиха представителствата на всички медии, посолствата.

Изпитвате ли носталгия по другия Берлин?
- Беше много особено състояние: градът като обетована земя с тази стена и ние, щастливците, които бяхме избягали там. Имаше някакво чувство за превъзходство. Имаше много пари за култура по онова време, тъй като Берлин беше огледало на западната система, можеха да се правят много интересни неща, без каквито и да било ограничения. Преминаването от Западен Берлин в Западна Германия също беше приключение, пътуваше се през цялата ГДР. Независимо от мъчителното идеологическо напрежение беше много странно изживяване да си видял всичко това. Днес човек вече не може да си представи как е бил разделен градът, всичко изчезна, само на едно място е запазено парче от Стената.

В спектакъла ви “Изкопни материали” в театър “Сфумато” се усеща същото интензивно живеене едновременно в миналото и бъдещето. Миналото не само не е забравено, то е активно, застига бъдещето.
- Вер оятно е от самото бягство, в резултат на което попаднах в съвсем друга действителност. От затворена сталинистка България се озовах в съвършено различен свят. В началото шокът беше огромен. Нямам спомен за първите 6 месеца - как съм се приспособил. После дойде следващото сътресение - Стената падна и едната система се превърна в другата. Сега пък настъпи глобализацията. Самата България е в някакви много странни движения – една крачка напред, две назад. Поражда се странно усещане за времето, което се върти в кръг, като око в центъра на тайфун, черна дупка. Тук се намесват и философски занимания с времевите структури, известната стринг - теория за паралелните пространства във времето и прескоците от едно в друго. Твърдо съм убеден, че историята не се развива линейно.
Човек не познава самия себе си, не знае кое точно най-силно го е докоснало емоционално. Не мислиш за себе си, като поставяш или пишеш. Пластовете са много, гледам да приведа в движение не само лични наблюдения за света, за хората.

Защо се обърнахте към ранната си поема “Изкопни материали”? Ако тогава, когато сте я писали, сме били по-близо до изкопа, днес сякаш сме в преддверието на замъка. Европейският съюз като замък на Кафка.
- Било е някаква странна интуиция за развитието, пророчество. Сега, като прочетох поемата с такава голяма дистанция, именно това ме заинтересува. И затова реших да направя представлението. Платонов в известен смисъл е бъдещето на Кафка, въпреки че ние наистина живеем в структурите на замъка. Превръщането на човека в строителен материал, масата от хора, които вече нямат никаква индивидуална стойност –  всичко много напомня за настоящия глобален капитализъм с неговите невероятни визии за все по-висок масов ентусиазъм. Докато при Кафка това е по-скоро застинала действителност, от която няма изход, Платонов непрекъснато говори за внедрени в самия мозък утопии. За това става въпрос в крайна сметка и при днешното подмолно движение на финансовите потоци. Така както е структуриран светът днес, ние като индивиди имаме все по-малка възможност да оказваме влияние. Затова включвам виетнамски песни. Както в САЩ, така и при азиатския капитализъм ентусиазмът, че човек е получил работа и има право да работи и непрекъснатото засвидетелстване на този ентусиазъм пред шефа е всъщност доказателството, че няма да бъде уволнен. Ако някой като Вошчев, героя от моето представление, започне да мрънка, да се замисля, има хиляди хора, които чакат отвън да го сменят. Никой не може да си позволи меланхолия, да не говорим за екзистенциални страхове. Индивидът трябва да се усмихва, да е гъвкав, оперативен и винаги доволен, така все повече се идеологизира. В Европа това не е толкова силно изразено, но Европа не е движещата сила в света днес.

Утопиите са свързани с големите идеологии, които се разпаднаха, останаха големите религии и Апокалипсисът.
- Ние живеем непрекъснато в него. Да, той е повече отпреди, същевременно има едно масово движение, не бих го нарекъл религия, а упование. Ние се уповаваме в мистичното движение на парите, което може да прекъсне от днес за утре, както сме виждали при борсовите срутвания. И понеже това упование надраства всякаква рационална самоирония, то вече е мистично, то е вяра, форма на религия, но стъпила на едно непрекъснато презареждане с ресурси, мистика на покупко-продажбата, на размяната.

“Мъртвите и те са хора”.
- Да, аз мисля, че разделението на мъртви и живи е изкуствено. Всъщност е обратното, ние живеем чрез мъртвите. Дишайки въздух и поемайки храна, ние сме една симбиоза между живота и неживота във всички посоки. Мъртвите стават все повече от живите, колкото повече една цивилизация остарява.

Сигурно ви провокира работата с паметта, която демонстрират германците.
- Наистина катастрофата от 1933 до 1945 се е отразила антропологично върху три-четири поколения. Германия навежда на мисли за паметта, още повече и заради смесицата от култура и варварщина в онзи период, когато високата култура и машината за масово унищожение са в синхрон в една уж цивилизована държава. Това може да доведе до параноя на целия народ. И досега всички си задават въпроса какво дреме у човека, какви условия могат да го породят и възможно ли е да се повтори. Всичко това навежда на мисли за спиралните кръгове на историята.

Методичност в обговарянето на миналото там, методичност в забравянето тук.
- Битпазарите и чалгата с полуориенталските й ритми задават тукашното балканско. В родовата памет се наслагват и катастрофични елементи. Българите са свикнали през 500-те години османско иго да нямат история и фактически да живеят скрито в настоящето, като тайни агенти в собствената си страна, така да се каже. И това непрекъснато се изживява – колкото и да е странно, миналото някак изпреварва бъдещето.

От друга страна, не сме произвели достатъчно ужасно минало, за да се потресем от него.
- Винаги е било живеене в малки килерчета и дупки, подсигуряване в апартаментчета, прикриване зад двойни врати в малката частна собственост с кулички и тайни изходи. Никакъв усет за общност, за държавност, само за разграждане. Но и това е резултат от факта, че едно историческо минало дълго се е изживявало без история. Както в детството, някои неща непрекъснато се преповтарят вече в родовата памет. Избирателите не помнят какво е било вчера - скоростта на забравяне е все по-висока, това е феноменално. Това е голям проблем за страната. Спектакли като нашия се опитват да ситуират структури на времето и паметта.

И в “Изкопни материали” следвате Дионисиевото начало в театъра.
- Много повече, отколкото Аполоновото според дихотомията на Ницше. Трябва да има пулсации, смяна на парадигмите в художественото произведение, къси съединения, ерупции, които изместват смисъла. Доскучава ми, ако е конструирано, изчистено като концепция, каквато е по-голямата част от продукцията. Хората гледат винаги рационално да кадрират нещо, понеже се боят – според мен това е страх от виталността под формата на катастрофа и ерупция. Вулканите наистина носят смърт, но и правят земята плодородна.

“Театърът като битие на катастрофата” писа през 2002 във Frankfurter Rundschau по повод на спектакъла ви „Вилата на мистериите” Дърк Бекер.
- Статията беше от един много важен философ, който е ученик на Никлас Луман - доста проникновено навлизане в материята. Не е типично един философ да пише за театър, обикновено в Германия за театър пишат само критиците.

Става дума за непрекъснато прескачане от катастрофа в катастрофа, за разгърнатата метафора на ерупцията на вулкана и на еякулацията - изхвърляне на човешкия генетичен материал по въздуха. Явно така сме конструирани – единствено чрез скок в качеството, през катастрофата на органичния материал, може да се създаде наново духовност, одухотворяване на мъртвата материя. 
Рационалните произведения в театъра и литературата, които се занимават с обясняване на това, което искаме да кажем, много бързо се превръщат в пропаганда и доскучават в крайна сметка. А необяснимото, както е във “Вилата на мистериите”, продължаването на живота пряко сили, въпреки катастрофите е тази Дионисиева мистерия на живота. Тя е много театрална, затова са и всички тези маски, гримаси, ексцесии, свързани с опиянението, с изгубването на рационалния самоконтрол.

Студентите, с които работихте тук, бяха на годините на трупата, с която започнахте във ВИТИЗ.
- Такава беше идеята, убеден съм, че в тази възраст се постигат най-съществените неща. Оказа се рискован, но според мен верен ход, иначе нямаше да направя това представление.

Докъде стигнахте с тях?
- Работихме 45 дни с голяма интензивност, вече по друг метод, не като тогавашния, и се оказа, че нещата тръгнаха бързо. Бях по-скептичен, тъй като ситуацията тук е друга, хората са някак вътрешно сломени, нямат енергия. Това беше най-трудният момент – да се преодолеят вътрешните феномени на личността, свързани със сивото ежедневие и балканската черногледа меланхолия, комбинирана с вътрешен непукизъм.

Как се променя методът ви?
- Той еволюира. Мисля, че много съм се променил. Преди работата с актьорите беше силова, вероятно е било нужно, защото бяхме затворени в Ловеч по времето на един казармен режим. А сега е много свободно. Има силна интервенция, но тя не е насилствена, не е диктат, а е под формата на предаване на енергия, което звучи малко мистично.

Не се опитвате да убеждавате.
- Струва ми се, че стигнах до по-директно предаване на мисловни образи и настроения. Не е нужно да се карам на хората и да ги убеждавам, става по друг начин.

Какъв?
- Тайна. ( Шегува се.) И аз не зная как.  
        
Вече не работите със студенти в Берлин. Защо?
- Работих по проект със студенти в Норвегия. В Берлин вече не преподавам, малко се отегчих.

Не искате или не можете да сте дълго време с една трупа?
- В настоящия момент е много трудно да задържиш хората дълго време, а и те бързо си доскучават. Последните спектакли направих с една трупа, която варираше, отвън идваха нови хора. Но в един момент, след най-много 4 години, човек трябва да прекъсне, преди да започне да става познато на всички.

Как успявате да съществувате в своята автономност в едно време, което не обича независимостта?
- Сам съм си извоювал след много години ниша, която постоянно трябва да се удържа. Освен това винаги се опитвам да се измествам някак в творческите дейности – правя филми, литература, театър. Гледам да не се застоявам на едно място.

Какво се случи, след като през 2001 поставихте в Берлин “Вилата на мистериите”?
- Пътувахме много с представлението из Франция. След това направих филм, който прожектирах и в “Сфумато”. Неотдавна разбрах, че е спечелил престижна награда за видеоизкуство в Италия. Филмът се занимава по съвсем друг начин с темата на представлението. От няколко години правя медийни проекти и пиша текстове – поеми в проза. Стремя се да осветлявам една тема чрез различни продукти – книга, театър, филм. При “Изкопни материали” е по-различно, направих представлението като жест на дарение. Искам на всяка цена да заснема филм в България, но е трудно да се организира.

За разлика от филмите новите ви поеми, писани на немски, остават извън българския контекст.
- Не съм ги превел, може би ще опитам. Трябва да намеря издател, което, надявам се, вече няма да е такъв голям проблем. Може би лятото ще се занимая с това. Текстовете са сложни, трябва ми време.

Имате и съвсем нови проекти.
- Завършвам два филма – “Луксор – Лас Вегас” и “Холивуд завинаги”. Вторият проект също започна като театрална продукция, която се игра във Франция и в берлинския Хебел Театер. Става въпрос за едно гробище, нарeчено “Холивуд завинаги”, където са погребани звезди на нямото кино. Двама души го купуват, защото запада, и решават да правят бизнес. Предлагат всеки, който иска да стане филмова звезда след смъртта си, да даде видеоматериал как пее и говори на бъдещите поколения. Правят надгробна плоча и слагат touch screen, когато го докоснеш, виждаш човека, който пее, смее се, танцува. Всичко е адски оптимистично направено, изключва какъвто и да е некрофилен момент във филмовата индустрия.

“Луксор – Лас Вегас” снимахме в Египет, там се намира една известна пирамида хотел със същото име. Въпросът беше как истинската пирамида е стигнала до Лас Вегас – става дума отново за огъване на времето, за science fiction проект, ще го представям на фестивали. Искам да довърша и филма, който снимах в Норвегия. Преди три години заснех един кораб, който се беше разбил край Галата във Варна. Написах поема на немски за екипажа, който продължава да пътува. Името на танкера – “Мунлейк” (Лунно езеро), е много странно. Става въпрос за напускане на Земята, за пътуване на междузвезден кораб. Снимах в Норвегия, в едно голямо хале, със студенти от тяхната театрална академия. Трябва да правя и театрални проекти.

Появявате се за кратко в България, правите спектакъл - моментна снимка на търсенията ви, и отново заминавате. 
- Машина на времето – човек слиза на някаква планета за кратко, прави каквото може и заминава. Всяко място има свое вътрешно време, свързано с историята и националния характер. Представата за времето в Германия не е тази, която имат французите или руснаците. В Египет пък се живее в съвсем различно за европееца време.

Вие в колко различни времена можете да живеете.
- Човек се учи, в началото е трудно, бърках ги, но с тренировки успях. Освен от немската и френската много се интересувам и от руската култура. Затова направих този спектакъл по Платонов. В Русия има абсолютно раздута безкрайност на  настоящето, което е в замръзнала форма, неподдаваща се на контрол,  като Сибир. Затова тази страна прилича на азиатските по огромната невъзможност на човека да бъде ефективен. Това също е форма на съпротива, както в арабския свят.

Как се концентрирате при толкова много проекти?
-  Губи се много време, трябва да се говори с копродуценти, да се събират средства. Дълъг процес, всяка следваща продукция се подготвя предварително, свързано е с много пътувания. Това не е лошо. Правиш много неща едновременно, свиква се.