АРЖЕНТИНСКИ ГАМБИТ

Аржентинците се разбират с хаоса, умеят да вникват в него. Извън страната си се славят като добри психоаналитици. Или хора на изкуството. Работят с бездни. Освен че заслужено са си спечелили славата на една от най-интелектуалните нации в Латинска Америка, те са и единствените, които успяват да съхранят непрекъсната пъпната си връв с Европа и да са едновременно отсам и оттатък “голямата локва”. Тази вечна раздвоеност, склонността към носталгии и драмата в кръвта им може би идват, както звучният говор и емоционалните жестикулации, от техните италиански баби и дядовци. Може би – от постоянната им обществена нестабилност. Едно е ясно: колкото и да се напатиха през последните години, каквито и инфлационни подскоци и банкови сривове да преживяха, колкото и тежък да стана битът им, смазан от безработици, външни дългове и падащи президенти, аржентинците – 39 милиона, 52% от които под прага на бедността след две десетилетия треперлива демокрация – си намериха начин да излязат победители. Наложиха се в киното.

Историята в цифри на това чудо изглежда впечатляващо и започва през първата половина на 90-те. Дотогава в Аржентина годишно се произвеждат по около 15 филма, които видимо страдат от липса на интерес от публиката, занимават се с икономическите проблеми на страната и едиповите комплекси на авторите си, в противовес на сериозното политическо кино на изгнаниците от
70-те. През октомври 1994 г. в сила влиза нов Закон за киното и се създава Фонд за развитие на кинематографията. Той се захранва с 10% от цената на всеки билет за прожекция и 10% от всяка продажба или даване под наем на видео плюс ред други източници. Идеята е посредством различни мерки да подпомага новите филми и представянето им отвъд граница.

Реакцията е незабавна – през 1995 г. аржентинските филми са вече 33, а през втората половина на 90-те рязко скачат над 40. Сякаш в Аржентина само чакат да им се удаде възможност да снимат. Десетина висши учебни заведения приемат киноспециалности. През 1996 г. се възстановява Международният филмов фестивал в Мар де Плата, а през 1999 г. вече има достатъчно интерес и за втори – Фестивала на независимото кино в Буенос Айрес. Чрез тях новите разпоредби за киното работят в още едно направление: вносът на селекционери и дистрибутори от чужбина. През 2000 г. числото на националните премиери надхвърля 50, но най-обнадеждаващо е помиряването с публиката – два от четирите най-гледани филма в страната тогава са собствено производство – “Девет кралици” и “Татко е идол”.

През 2002 г. Аржентина е поразена от най-тежката икономическа криза, откакто съществува като независима държава. Хората се изсипват по улиците в предчувствие за гражданска война. Именно тогава киното преживява небивал подем, вследствие на който през 2003 аржентински филми заливат фестивалите по цял свят и печелят рекордните 115 международни награди (само в Сан Себастиан, най-сериозната трибуна на латиноамериканското кино в Европа, в секцията “Латински хоризонти” 9 от 15-те ленти са аржентински). През 2004 г. националните филмови премиери в Аржентина вече са 65...

"Момчето с кеглите"

Въпреки своята невероятност явлението “ново аржентинско кино” е факт, при това измерим не само с цифри, макар че границите му са размити, а главните му действащи лица отказват да са част от тенденция. “Ново” е киното, правено в Аржентина през последните 15 години (но не непременно), предимно от млади хора (но не единствено) и свежо като тон и методи (но не задължително без връзка с миналото). Режисьорите на “новите” филми много често са и сценаристи, и актьори, и продуценти. Обикновено разказват за семейството и за обществото в трагикомичния дух на съвремието си. Изразните им средства са най-нееднакви, но обичат да >> заимстват от документалното. От време на време правят и невъзможното (филм на обща стойност 30 000 долара или снимачен период от седмица). По-скъпите и комерсиално насочени техни филми печелят по кината, по-независимите продукции – по фестивалите. Понятията “алтернативен” и “независим”, които обикновено се ползват за “интелигентен” и “нискобюджетен”, тук в голяма степен са изместени – дори най-откровено търговските продукти на “новото аржентинско кино” се правят със сравнително ограничени средства, но от много взискателни екипи.

Програма минимум за бързо ориентиране

“Напоследък в нашето кино се наблюдава известно влияние на европейски движения като Новата вълна, Догма и Неореализма. Но то е плод на частните дирения на отделни режисьори. Новото аржентинско кино не съществува като движение - каза преди месец в Хавана Пабло Траперо, един от типичните представители на въпросния феномен. - Някои го разбират като естетическо течение, но не са прави – то не е еднородно и обема много и най-разнообразни филми. Някои пък въобще отричат съществуването му, защото не се е легитимирало със собствен манифест. Няма съмнение обаче, че е настъпил нов етап. Той може да бъде наричан с всякакви имена, но няма обобщаваща теоретична позиция, която да сродява творенията му.”

Хубавата новина в цялата тази неопределеност е, че тазгодишният София филм фест своевременно посвещава отделна секция на новото аржентинско кино. Лошата – че тя съдържа само шест филма плюс една копродукция със съседите, Уругвай. От друга страна, офертата е прекалено голяма, а връзката на българските зрители с аржентинското изкуство – прекалено хлабава, така че само от пропуснатото през последните години може да се направи не секция, а цял фестивал.

Идеалната програма на този фестивал на невидяното, за едно най-повърхностно запознаване с новото аржентинско кино би включвала най-малко двайсетина харизматични имена и заглавия. Немислимо е например да не видим “ Девет кралици” (2000), лудешката история на двама измамници, преследващи девет безценни пощенски марки, разказана в брилянтния стегнат стил на “Обичайните заподозрени”, с която режисьорът Фабиан Биелински направи касов бум и изстреля очарователния грозник Рикардо Дарин в звездни актьорски висоти. Или да останем без другия международен хит, “ Синът на булката” (2001), на Хуан Хосе Кампанея, който разправи семейните перипетии на един обикновен неблагодарник (отново Дарин) с такова проникновение, че накара публиката на няколко континента да хлипа от разнежване и беше номиниран за Оскар. В същата група, тази на жанрово дефинираните истории, щеше да е хубаво да влязат и криминалетата на Марсело Пинейро като комичния екшън “ Диви коне” (1995) или изящния трилър “ Пепел от Рая” (1997).

Мозаичният портрет на съвременна Аржентина, “ Миниатюри” (2002) на Карлос Сорин, би представил по-новото от по-старите. В този смисъл щеше да е неизбежен и сюрреалистичният политически памфлет “ Облакът” (1998) на класика Фернандо Соланас, както и неговата фреска “ Пътешествието” (1991), която покрива целия южноамерикански континент. Един от героите в нея заявява веруюто на бъдещото ново аржентинско кино: “За да твориш, важното е да имаш не пари , а време .”

Една най-обща панорама не би се лишила от “ Гараж Олимп” (1999) на Марко Бечис (есе за степените на самозаблуда на обществото в диктатура) или “ Вихъра отнесени от” (1998) на Алехандро Агрести (за затънтено градче, в което копията на филмите пристигат на парчета и се прожектират както дойде, кино за/от киномани). Нито пък от три млади филма за расизма и кризата на идентичността, създадени на прага на хилядолетието – “ Боливия” на Адриан Каетано, “ В очакване на Месията” на Даниел Бурман и “ Тресавище” на Лукресия Мартел.

Естествено, най-насъщни щяха да са заглавията на автентично “новите” режисьори – “ Бръснат” (1991) на Мартин Рехтман (кражба на мотоциклет в центъра на минималистичен анализ на непригодността на един млад човек) или “ Подемен свят” (1999) на Пабло Траперо (иначе оскотяващото ежедневие на един петдесетгодишен кранист, превърнато във вълнуващо преживяване). Не бива да липсват и артистични експерименти от сорта на “ Сив огън” (1992) на Пабло Сесар (без диалог, като особените душевни състояния на главната героиня са изразени в музикални парчета) или необуздано интелектуалският “ Тъмната страна на сърцето” на Елисео Субиела, от същата година (много литература и жизнеутвърждаващ цинизъм). А “ Пица, бира, фас” (1998) на Адриан Каетано и Бруно Станяро би бил абсолютно неотменимият мрачен контрапункт на изброеното дотук, едно от най-безпощадните и разтърсващи събития в аржентинското кино, което предава живота на четири хлапета от улицата и пред което “Идиотите” или “Празненството” изглеждат като ободряваща подборка за неделен отдих.

София филм фест: групата на отличниците

Колкото и да липсват липсващите обаче, тази година все пак имаме достъп до няколко аржентински филма (всички от 2004), съсредоточили в една само секция на софийския Фест толкова международна слава, че засенчват всяка останала подборка по национален, времеви или жанров признак. Общото помежду им са не особено известните или направо непрофесионални актьори, елементите на документализъм, страстта към пътуванията, високият градус на социално любопитство и интригуващата визия. Най-забележителното – гостуването на Феста на някои от авторите им.

“Един по-малко грозен свят"

“Един по-малко грозен свят” е дванайсетият дългометражен филм на Алехандро Агрести (1961) и макар и да не е най-изпипаният досега, фактически стана трамплин на режисьора към една по-северна Америка (през март Агрести започва снимки с Киану Рийвс и Сандра Бълок, “джобните” му са 70 милиона долара, сценаристът – носител на Пулицър). Истински шанс за българския зрител е да види една предхоливудска история на аржентинеца – Исабел е зряла жена, която изведнъж научава, че изчезналият й през диктатурата съпруг е жив. Тръгва да го търси заедно с вече порасналата им дъщеря, за да открие, че той отдавна ги е изличил от паметта си. Както често се случва в аржентинското кино, целта е само претекст за пътя.

“Семейство на колела” е последното от Пабло Траперо, един от най-представителните аржентински режисьори в момента. Филмите му “Подемен свят” (1999), “Свободата” (2001) и “Мъж от Буенос Айрес” (2002) са гледани и премирани къде ли не, но е особено хубаво, че на Феста в София ще видим тъкмо най-новия: каравана, баба и 12 нейни потомци, които пътуват с нея към сватбата на роднини в далечен град. Минимум пространство, максимум отношения. Според думите на автора, в “Семейство на колела” е осъществил най-съкровената си идея, която всъщност е трябвало да стане негов пръв филм. “Написах сценария за собствената си баба, защото ми харесваше как стои в кадър и защото съвместната работа предполагаше повече време заедно.”

“Момчето с кеглите” е големият победител от Фестивала на независимото кино в Буенос Айрес миналата година. Успехът на двата предходни филма на Ана Полиак “Да живеят клошарите” (1995) и “Вярата на вулкана” (2001) стана причина за обрат в кариерата на неговата авторка, по-известна до момента с работата си като монтажист. Филмът е сниман в една от трите зали за боулинг в Буенос Айрес, където кеглите и топките все още се прибират ръчно. Два паралелни свята: на забавляващите се и на момчетата от другата страна на игралните писти, с напрегнатия труд и хроничната бедност. Вълнуващ очерк за странната професия на “въодушевените сизифовци”.

Въпреки сравнително малката си продукция, Карлос Сорин (1944) е една от големите величини на аржентинското кино, “скромно” започнал с триумф във Венеция през 1986 г. (с “Кралят и неговият филм”), за да обере през 2003 цели 35 международни приза с “Миниатюри”. “ Кучето Бонбон” е в духа именно на тези миниатюрни животописи, пропити от светлина и надежда. В зрелищните патагонски пейзажи ще видим един 50-годишен човек (изумително присъствие на Хуан Вийегас, чичкото пазач на паркинга, когото Сорин помолил да се отбие за два месеца на снимачната площадка и да изиграе главната роля) коренно да променя живота си заради случайно подареното му куче. “Вярвам в неудачниците. И не мога да си представя история, която да не е структурирана като пътешествие”, обяснява Сорин. А що се отнася до повторния избор на Патагония: “Тя е своеобразен “морален резерват” на Аржентина. Оттам всичко изглежда прекалено далече и дори ехото на най-големите социални сътресения пристига под сурдинка.”

“Едната от двете” е солидно премираният дебют на Алехо Ернан Таубе. Сюжетът се върти около парите (изгубените в голямата криза пари на обикновените хора и фалшифицираните пари на едни мафиоти), стачките във фабриките, уличните протести, телевизията, която ескалира напрежението, и по средата Мартин, притиснат и от лошите, и от добрите. Този филм, възникнал от “яростта” на автора си (през 2002 г. субсидията, спечелена за заснемането му, отива по дяволите в същия финансов крах, който служи за фон на основната история), е поредната чудесна възможност да се види галерия от любопитни човешки образи.

"Уиски"

Накрая, но в известен смисъл преди всички, иде малкият шедьовър “ Уиски” , аржентинска копродукция на уругвайците Пабло Стол и Хуан Пабло Ребея, филм на предметите, обстановките и мълчанията, от които е изграден разказ с не по-малко страст, отколкото ако беше ползвал викове и взривове. Иначе казано, с думите на Ребея: “Уиски” е история за неудобството, защото действащите лица постоянно се мъчат да не са там, където се намират, макар че нямат друг изход, освен да останат.”

В Уругвай се казва “уиски”, преди да щракне фотоапаратът, нещо като “зеле” или cheese – повод устата да се разтегне в усмивка. Филмът разказва тъкмо за такъв повод. Хакобо и Ерман са братя с отдавна прекъснати връзки. Един ден Ерман пише на Хакобо, че пристига на кратко посещение от Бразилия, където се е заселил преди години. Хакобо намисля постановка, за да го убеди, че неговият живот в Монтевидео се е сложил не по-малко сполучливо. За целта, съвсем не на драго сърце, се налага да му помогне Марта, сътрудничка от малката му фабрика за чорапи.