БЪЛГАРСКИ ДЖАЗ ВЪВ ВИЕНА

От 7 до 13 януари във виенския клуб “Порги и Бес” се състоя Седмица на българския джаз като част от дългосрочния проект Step Across the Border (Крачка през границата). Специално за ЛИК за проявата разказва критикът и журналист Владимир ГАДЖЕВ.

Снимки:
Зафер ГАЛИБОВ.

По Кертнер Щрасе, пешеходния пасаж между Щатсопер и катедралата “Св. Стефан”, всичко е музика, пропито е или произтича от нея. Посоките за обхождане са две: от светската музика към сакралната или в обратен ред, според историческата хронология. Аз предпочитам първия маршрут и старателно заобикалям мемориалните звезди по плочника, защото старомодното ми възпитание не позволява да сгазя името на Глук, на Бруно Валтер, на Херберт фон Караян или – не дай си боже – на Моцарт. Мнозина от това невероятно съзвездие са крачили по същото корсо, по същия едър паваж на пътя към храма и вечността. Виена помни и се гордее с колективната си памет за изкуството на тези велики жени и мъже. Чест и почитания – отхлупвам шапка с респект, възхищение и много, ама много завист за този “цивилизационен модел”, към който уж сме се запътили, а все препускаме в обратна посока. Надеждата ми е в настоящето и затова напускам звездната настилка на Кертнер Щрасе по малко отклонение вдясно, където се намира най-големият джазклуб на Виена “Порги и Бес”. До 1993 година тук се е помещавал порнотеатър и този факт също препраща към историята – на Нови Орлеан, бардаците, червените фенери и звуците на ранния джаз. Изглежда, орисията на тази музика е точно такава – да се появява там, където е концентриран порокът, или да заема мястото му при отлив.

Купчинки от редовно подготвяните месечни програми, дипляни, листовки, рекламни материали са пръснати околовръст във фоайето, достъпни и безплатни за всеки. Големи цветни фотоси представят звезди на съвременния джаз и сред тях - изненада! – е подреден и Милчо Левиев. С пръст по стъклото отгатвам времето на поставянето им – отдавна е било, личи от кафеникавите следи по кожата. Афишираната фотоизложба на Зафер Галибов “Джазът в България” е разположена в дъното на коридора, вляво до гардероба. Скромен брой табла и около четиридесетина фотоса, които трябва да обобщят цели три десетилетия от българското битие на джаза. Недостатъчно! От недостатъчност страдаше и другото съпътстващо събитие – лошо програмираните прожекции на трите документални филма на рано отишлия си режисьор Милан Огнянов, посветени на джаза.

Надолу по стъпалата – още едно фоайе с масички, кресла и множество тематични плакати. Още надолу – второ подземно фоайе (за балкона) и още едно под него (за партера). И ето ме в “Порги и Бес”! Сцена като в софийския театър “Зад канала”, по-голям салон с масички и блещукащи свещи, ложа в дъното с озвучителния пулт пред нея, дълъг бар с кухненско помещение, голям и дълбок балкон, също с масички. Общият капацитет с правостоящите – край бара или до специално поставените конзоли – е около 600-650 души. Броя ги невярващо през уикенда, когато започва “Седмицата на българския джаз”. Фрашкано!

Александър Владигеров

Дългосрочната програма “ Step Across the Border ” се конструира към края на 90-те години на ХХ в., когато интеграционните процеси в Европа вече са необратими. През цялото десетилетие западноевропейските институции на джаза трескаво установяваха нови правила за общуване помежду си, прекрояваха фестивалните територии и мрежи, коригираха закостенели представи. Източна Европа и нейните джазови музиканти останаха извън полезрението им, противно на продължителната следвоенна практика на сътрудничество точно с тях. Пропагандата и изкуството се бяха превърнали в бизнес, а той е безкомпромисен и налага съвсем други правила. За нас, “източните”, Aнямаше място в този процес. И едва с наближаване на новото хилядолетие се разбра, че това отдалечаване носи загуби и за двете страни – повече за Изтока и по-малко за Запада. В този момент, далновидно откроен и от Европейския съвет, старите контакти започнаха да се подновяват, вече на друго организационно равнище. Това разбира и директорът на “Порги и Бес” Кристоф Хубер, който предлага дългосрочно и масирано запознанство с източноевропейското джазово изкуство, което в едни страни като България е оцеляло, макар и на куц крак, а в други като Полша и Унгария се е развило и интегрирало със света по свои, самостоятелни пътища. Финансирането е осигурено както по държавен (!), така и по общински (!) и частен път, а структурите на истинското гражданско общество се присъединяват към инициативата. През 1998 година е представен руският джаз, през 2001 е ред на Хърватия, през 2003 на Полша, а през 2004 година са представени две страни – първо Румъния, а сетне Сърбия и Черна гора. След нас на сцената в “Порги и Бес” ще се качат джазмените на Унгария, Чехия, Словения, Словакия, Гърция, Турция, но Кристоф Хубер вече крои планове и за азиатско участие. В това няма нищо учудващо, защото точно джазът от последните четири десетилетия е най-универсалният език за общуване на планетата!

Веднага прави впечатление, че селекционерите на “Седмицата” – директорът на “Порги и Бес” Кристоф Хубер и Владимир Владигеров – са се постарали да представят не толкова състави, колкото отделни именити и доказали се музиканти. И тъй като битието на световния джаз отдавна не е затворено само в една страна, един регион или един континент, изобилието от емигранти (условно понятие) не впечатлява. Дори е желано, като знаем колко мизерно и избирателно е медийното внимание към тях у дома! За музиката им да не говорим – тя въобще отсъства в България! В този смисъл втората вечер интригува познавачите и онези, които поддържат историческата си памет в кондиция. Избягалият точно преди 25 години Марио Станчев възстанови дуета със Симеон Щерев-Банана от “доброто старо време”, а с другия “французин” Георги Корназов свири >> за първи път – в квинтет и с първите двама австрийци, които ще пропъстрят българското участие тук и там. Лионецът Марио и парижанинът Жоро са по-лирични като натюрел и по-сдържани в емоциите си, което внася нов нюанс в българското представяне и придава на формата европейска изисканост. След полунощ Милчо Левиев и цигуларят Владимир Владигеров предлагат известни рагтайм транскрипции на Фриц Крайслер, Ицхак Пърлман, Миша Елман, както и пиесите на Панчо Владигеров “Концертно шими” (първата пиеса в българската джазова литература от 1924 година!) и на Милчо Левиев “100 км в час”.

Стоян Янкулов

Излишно е да споменавам, че понятието “джаз” в Европа вече е заменено от по-обобщаващото “импровизационна музика”, което разширява обхвата, включва разнообразна материя и се изплъзва от географската и културна зависимост от САЩ. В този процес и ние, българите, имаме свое място след нахлуването на вълна от фолклорни музиканти. Първоначално приемани като натрапници, те вече участват равностойно във всякакви концертни, фестивални и звукозаписни програми, коригирайки вкостенелите представи. В Европа това е факт. У нас разделението е на път да се изживее, което подсказва и общуването в клуба “Порги и Бес”. Няма да бъде пресилено да се каже, че най-шумен прием имаше програмата от третия ден – Йълдъз Ибрахимова и Мартин Любенов квартет. Йълдъз, която пристигна от Анкара, предложи познатия ни напоследък “микс” от последните си албуми и няколко типично джазови стандарта, за да не забравим за какво и къде сме се събрали. Бледоликият акордеонист Мартин Любенов живее и работи във Виена, но към традиционните си партньори бе добавил и неколцина по-мургави наши събратя от България, посрещнати с непресторен възторг от публиката. А тя винаги бе наполовина българска, наполовина австрийска, така че асоциативните връзки идваха от различни посоки, за да се слеят в общ емоционален поток.

Пъстрата палитра на джаза, практикуван от българските музиканти от метрополията и диаспората, получи нова багра в програмите на Анатолий Вапиров – в дуо с пианиста Антони Дончев, и веднага след това в квартет със Стоян Янкулов-Стунджи и прекрасните австрийски музиканти Ахим Танг (бас) и Ото Лехнер (акордеон). И двете участия на лидера, трудни физически и емоционално в една вечер, предложиха най-свободното музициране, което сме свикнали да определяме като “спонтанна импровизация” или “тотална импровизация”, според смисловите и лингвистични предпочитания. Поразглезен напоследък от няколкото гостувания на именити френски акордеонисти (и бандонеонисти) в София, белязани от виртуозността и сонорните търсения на музикантите, останах изненадан от пестеливите изразни средства на слепия Ото Лехнер, ползващ се с много висок авторитет в Европа. Приемайки тази му естетика, се изправих пред нов, незабелязван у нас факт – популярността на акордеона и сродните му инструменти е нараснала (отново) значително, в голяма степен благодарение на импровизационната музика. В България от благоприятната художествена конюнктура засега (!) се възползват единствено фолклорните музиканти, докато джазмените трудно се преборват с предразсъдъците си. Впрочем във Виена извън “Седмицата” в OST*Klub свири и триото “Зиг-заг” с виртуозния акордеонист Петър Ралчев, китариста Атешхан Юсеинов и перкусиониста Стоян Янкулов.

Петият ден на “Седмицата” представи и единствено оцелялата константна формация – триото “Акустична версия”, което, макар и инцидентно и с различни, вечно сменящи се басисти, поддържа вече две десетилетия устойчивото си ядро: пианиста Антони Дончев и барабаниста Христо Йоцов. Сред българските джазмени, загубили най-много от десетилетния егоизъм на Запада, тези двамата са първи в списъка. Помните ли – през 1985 година дуото “Акустична версия” спечели първа награда от международния конкурс в Хьойларт, Белгия, а през 1986 в Леверкузен, Германия, затвърди успеха си с признанието “Млади джазови артисти на Европа” и първи места на своите инструменти. Този летящ старт прехвърли надеждите и очакванията ни в по-висока орбита, но те останаха попарени – както от сполетялата ни демокрация с нейните неосъществени ценности, така и от егоизма на Запада. Дончев и Йоцов поеха по различни пътища, за да се събират отново при някое представително “мероприятие” на държавата, което само повтаря комунистическата матрица. Последното им свирене бе в Лондон през декември 2004 и в този смисъл виенският концерт на триото имаше добра предварителна подготовка. Което веднага пролича!

Малцината странични наблюдатели на “Седмицата” очакваха с интерес програмата на виенчанина (от 1972 година) саксофонист Божидар Сотиров. От време на време той свири и в София, но винаги някак между другото, за да може да попадне по-категорично във фокуса на обществения и професионален интерес. На сцената на “Порги и Бес” Божко се качи с трима свои австрийски колеги, между които и пианистът Оливер Кент, току-що отличен с държавната награда “Ханс Колер” за най-добър звукозапис за 2004 година. В програмата преобладаваха т. нар. стандарти и това бе най-типичното клубно участие, привнесло нов нюанс в общо взето пъстрата и разнообразна стилово програма на българските музиканти и състави.

Финалът на “Седмицата на българския джаз” бе логично предоставен на другата голяма българска звезда с международен авторитет – кавалджията Теодосий Спасов и неговия квинтет от типично джазови и типично фолклорни музиканти, обединени от импровизационния характер на изпълняваната музика. Привидно най-въодушевен и ентусиазиран бе Милчо Левиев, който в свои интервюта за виенската и софийската преса хвърли голяма бомба. Изпървом наброи хиляди български музиканти, занимаващи се с импровизационна музика, а сетне, вероятно постреснат, намали броя им на стотици. Както някога справедливо бе отбелязал един негов близък приятел от Пловдив – говоренето не е най-силната страна на Милчо. При по-голяма отговорност към думите (а не само към нотите) и по-добро познаване на родния музикален “пейзаж” той би трябвало да знае, че както джазът, така и останалата импровизационна музика днес изпитват най-големи трудности. Да беше попитал Иво Папазов – Ибряма! Впрочем в представителната ни извадка, предложена от “Седмицата” във Виена, освен Ибряма отсъстваха още няколко много сериозни, международно приети имена. С което “хилядният” и “стотният” списък на артистите се изчерпва. В този смисъл седемте дни в “Порги и Бес” се превърнаха в едно наистина много голямо културно събитие, реализирано с много малък артистичен потенциал (22 българи и 7 австрийци в различни комбинации помежду си), което – дай боже – би могло отново да отвори европейските пътища за по-едромащабни прояви на българския джаз. Все едно откъде ще пристигнат музикантите – от Европа, Америка или Азия! Важното е, че ги има, макар и малко! И че истински се посвещават на импровизационната музика за разлика от някогашните “невъзвръщенци”, които уж бягаха заради джаза и рока, а се превръщаха в дребни търговци! Нищо лично.

ПОРГИ И БЕС

За създаването и работата на виенския клуб с директора Кристоф ХУБЕР.

Все пак да уточним кой е създателят на клуба. Преди две години във Варна г-н Матиас Рюег, диригентът на биг-бенда “Виена арт оркестра”, бе категоричен – моят клуб “Порги и Бес”. Каква е истината?

- Инициативата наистина е на Матиас Рюег, трябва да му се признае. През 1993 г. той наема за три месеца това помещение с цел да го ползва като временен клуб по време на Джазовата есен във Виена. Интересът и добрите резултати стимулират въображението му и той вижда възможности за системно развитие на джазклуба. Но ангажиментите му с “Виена арт оркестра” и другаде по света не позволяват сам да разгъне вижданията си. Тогава ни извика, мен и Реналд Депе, изложи идеите си, обмислихме заедно перспективите за работа и… започнахме. Както знаете, клуб “Порги и Бес” съществува във Виена отдавна, но той е с малък капацитет, а и джазовите му програми имат спорадичен, несистемен характер. Ние искахме да превърнем нашия клуб във всекидневно работеща институция. Мотивите ни идваха от три посоки. Първата е изборът на името “Порги и Бес”, което е международно четливо и разбираемо. Освен това операта е основното произведение на Джордж Гершуин и повлиява сериозно върху цялата музика на ХХ в. Третият мотив се опира на плуралистичния момент в джаза, много сходен с този в оперното изкуство.

Как осигурявате финансирането на толкова голямо предприятие, каквото е “Порги и Бес” с неговите всекидневни програми и най-редовни гостувания на музиканти и състави от цял свят?

- Помощ търсим от всякакви институции, като не преставаме да се аргументираме, в това число и с финансови разчети, за необходимостта и ползата за Виена и нейното гражданство (в това число и милионния туристически поток) от подобен клуб като средище на джазовото изкуство. Бюджетът ни се формира от 18% поддръжка от държавата и столичната община и средства, които набавяме сами. Но наш генерален спонсор е Bank Austria .

През 2004 Джо Завинул откри своя клуб “Бърдленд” в новопостроения хотел “Хилтън”, който е наблизо. Как влияе конкуренцията върху работата на “Порги и Бес”?

- Клубовете във Виена наистина са доста, но три от тях са най-големите и са ориентирани към съвременността на джазовото изкуство – “Джазленд”, клубът на Джо Завинул “Бърдленд”, ръководен от неговия син, “Порги и Бес”. Сред тях нашият е най-голям, “Джазленд” е най-стар, а “Бърдленд” получи солидна първоначална финансова подкрепа. Така конкуренцията наистина се увеличи, но пък от това печели джазът, тъй като интересът към него също нарасна.

Засега “Порги и Бес”, струва ми се, има известна преднина с програмата “ Step Across the Border ”. Как се роди и разви тази идея?

- Това е много лична история, започнала през втората половина на 80-те години и времето, което превърна в световноизвестни понятията “гласност” и “перестройка”. Тогава за първи път се запознах с джаза в Съветския съюз и бях дълбоко впечатлен от неговата социална енергия. Особено ме порази музиката на Владимир Резицки и неговия сибирски състав “Архангелск”…

Резицки почина наскоро, знаете ли?

- Да, научих и искрено скърбя за този прекрасен човек и музикант! Та точно тогава разбрах, че ние, европейците, много малко познаваме себе си извън онова, което ни се предлага по официален път и ни се внушава от пропагандата. Желязната завеса, нали знаете. От тези ограничения най-сериозно е пострадал джазът, който при вас, на Изток, е водил полулегален живот и много малко е общувал с това интензивно развиващо се изкуство на Запад. Да, знам какво ще ми кажете – големите фестивали във Варшава, Прага, та дори и в София. Но фестивалът има лимит във времето, докато клубът предлага всекидневен контакт с джаза и позволява да се следят и най-малките промени, настроения и нюанси в артистичния дух на днешния ден. Откриването на “Порги и Бес” ми отвори възможност да разработя тази си идея. Русия първа откри програмата “Step Across the Border ”, още повече, че мнозина от най-изявените й джазмени вече живееха и работеха в Западна Европа, в частност и в Австрия.

В предварителен разговор споделихте, че виждате развитието на програмата и извън Европа, т.е. с включването на страни от Азия, а може би и от Америка.

- Зависи къде е разположена наблюдателницата ви. Историческите наслагвания свързват една Турция например с представите за Мала Азия. Но светът се мени и Турция кандидатства за приемане в Европейския съюз. Ето защо тя също влиза в плановете ни за разширяване на програмата. Но аз отивам и още по-далече – към Монголия например, която в последно време излъчва интересни музиканти…

Очевидно добре следите тенденциите, откроявани от водещите джазови музиканти! Имам предвид изкушението на Джо Завинул да включи в програмите си сибирски шамани, тенденцията да се открива на широката публика своеобразното гърлено пеене на тувинците, да се ползва натуралният звук на примитивните фолклорни инструменти и пр….

- Това е естествено, защото креативните джазови музиканти са като лакмусова хартия и първи откриват на света “белите полета” в световната култура. А ако се върнем няколко десетилетия назад, ще установим, че пак те бяха най-чувствителният социален барометър. Ето защо на нас, мениджърите, не ни остава нищо друго, освен внимателно да наблюдаваме какво правят музикантите и да вървим подир тях. Без предубеждения и без ограничения!