|
TEMA OТ КОРИЦАТА:
ОКОТО НА ВЕКА
АНРИ
КАРТИЕ - БРЕСОН
 Анри
Картие - Бресон рисува автопортрета си.
Снимката е направена
от жена му.
Той улавя живота
“на местопрестъплението” в Мексико и на остров Бали, в Източна Европа и във Франция. Приятелят му Андрю РОБИНСЪН обяснява в Times защо през 1973 г. създателят на фоторепортажа оставя фотоапарата и се посвещава на живописта. Днес, когато навършва деветдесет и пет, фотографията отново го придърпва. В Париж е открита фондация на неговото име и голяма ретроспектива на творбите му, разказва Ясмин ЮСИ в Beaux Arts. А списание Photo представя една друга изложба, намигване към юбиляря - “Анри Картие-Бресон, видян от…”
 |
Лондон,
коронясването на
Джордж VI 12 май 1937
|
От камерата към платното
Ето една вълшебна и многозначителна история за великия Картие-Бресон, който навършва
деветдесет и пет години. Разказва я неговият стар приятел - роденият в Англия
скулптор Реймънд Мейсън - в новоизлязлата си книга “Работа в Париж: за изкуството
и художниците”. През 1976 г. Картие-Бресон показал на Мейсън няколко свои скици
на парижката панорама, която се разкрива от покрива на апартамента му с изглед
към градините на Тюйлери. Мейсън не спестил критиките си: “Той е чудесен рисувач,
но според мен любовта му към Джакомети го караше да набляга върху контурите на
структурата и да лишава от плът субекта. Казах му, че греши.”
“Щом е така, ще ви заведа на покрива и ще ви гледам как рисувате” - отвърна ми
Картие-Бресон. Няколко дни по-късно, въпреки незапомнената жега, Картие-Бресон
настоял да се потопят в морето от нажежена до бяло ламарина. Първото нещо, което
видели, било голо младо момиче, легнало по гръб да прави слънчеви бани. Двамата
се извинили и се канели да продължат напред, но Картие-Бресон се втурнал обратно,
върнал се с бутилка шампанско и предложил чаша на момичето. Едва тогава продължили
към комина - връхната точка на изкачването им. Хвърлили поглед надолу и в един
от прозорците се мярнало източено девойче с розов тюрбан, излязло сякаш от прочутите
снимки, които Картие-Бресон донесъл от Индия и Бали.
Сетне двамата отправили взор към катедралата “Сакре-Кьор” и Монмартр и видели
цепелин “досущ бяла пура, кръжаща около белия купол”. Мейсън живеел от години
в Париж, но на подобна гледка не се бил наслаждавал. Картие-Бресон оставил приятеля
си да нагласи статива. Малко по-късно, когато Мейсън се огледал, всички били
изчезнали: момичето с тюрбана, цепелинът, както и голата госпожица. “Ключът към
загадката е в това, че животът излага на показ своите вълшебства пред всяка крачка
от пътя на магьосника Анри.”
Седнал край комина, Мейсън показал на приятеля си как скицирането на специфичната
гледка изисква да се започне от горе на долу. Картие-Бресон кимнал с глава, но
не се задържал дълго. Ала докато се спускал край прозореца на долния етаж, щракнал
със своята “Лайка”. “В резултат, моята рисунка е добра, но неговата снимка е
изключителна.”
В известната си книга “Откраднати образи” (1952 г.) Картие-Бресон пише: “Да фотографираш:
това е за частица от секундата да разпознаеш един факт и строгата организация
на формите, които обясняват и означават този факт.” Снимката, която той направил
на Мейсън, седнал на върха на покрива, не само притежава обаятелната геометрична
сложност на класическите му композиции, но е изключително духовита: шапката на
Мейсъновата глава, предназначена да го брани от слънчевите лъчи, се мъдри редом
с шапката на комина, а всичко това резонира в проницателния контраст между художника
и неговите инструменти, между човека и машината.
Тази тема вълнува Картие-Бресон още от мига, в който взима за пръв път фотоапарат
и става професионален фотограф в началото на трийсетте години. Някои си спомнят
прословутите му клишета, в които босоноги работници изравняват мръсната земя
пред купола на бляскаво новата индийска атомна електроцентрала; или извилата
се като хармоника от човешки тела опашка отчаяни китайци пред банката в Шанхай,
невярващи, че ще приберат златото си ден преди комунистическата революция; или
кормилото на якия френски велосипед, опрян о напръсканото с дъждовни капки деколте
на пищна жена край оградата на парижка улица. Всъщност първата фотография на
Картие-Бресон, която си спомням, бе на покланящо се момче във фрак, надничащо
иззад един от струговете в работилницата на бившето ми училище Итън. Тя бе част
от пътуваща изложба на автора, показана в Делхи около 1975 г.
По ирония на съдбата точно в онези години Картие-Бресон изоставя фотографията
като професия и се залавя да рисува. Когато се запознах с него в началото на
осемдесетте, той бе насочил цялата си младежка енергия към втората си кариера.
Рядко посягаше към фотоапарата, колкото да заснеме интересна сцена или да направи
портрет на човек, заслужил възхищението му, като Далай Лама, Робер Доано или
Лусиен Фройд.
Чета написаните с енергичен почерк писма и пощенски картички, които ми е изпратил,
и в тях откривам разковничето на мотивите му. По повод на книгата ми за древните
и модерните ръкописи той отбелязва: “Не съм специалист по графология, но тя ми
доставя голямо удоволствие, защото е връзката между окото, мисълта и пръстите,
стискащи малкия инструмент напук на дехуманизираната от електронните системи
комуникация.”
Когато през 1998 го интервюирах за в. “Таймс” във връзка с неговата деветдесетгодишнина,
той ме предупреди: “Тъй като самият аз се чувствам неловко пред обектива, навярно
ще разберете защо записващите устройства ме разтреперват. Затова бъдете любезен
да не правите с мен това, което аз правя с другите! (Не съм в достатъчна степен
французин, за да бъда картезианец )“. В своя живот и изкуство Картие-Бресон винаги
се е стремял да осъществява единството между мисъл и тяло.
Има още една сериозна причина за промяната: в рода, от който произлиза, се срещат
художници. Прадядо му бил художник. Един от чичовците му получил награда за творчеството
си. Картие-Бресон започнал да рисува като дете в сряда и неделя - двата дни,
в които френските деца не ходят на училище.
След като веднъж го скъсали на матурата, решил сериозно да се посвети на живописта.
В Париж започнал да работи със сюрреалиста Андре Лот, който бил добър учител
и също бил възпитаник на Кембридж. Обаче Картие-Бресон не бил доволен от рисунките
си и унищожил повечето от тях. (Останал е интересният портрет, датиран от 1928
г., на неговата хазяйка в Кембридж и съпруга й). Тогава баща му - бизнесмен -
си отдъхнал. Най сетне синът му щял да се занимава с нещо достойно за уважение,
като фотографията не влизала в сметката.
През следващите три-четири десетилетия Картие-Бресон рисува много малко или нищо
за обществена консумация. Но в широкия кръг от негови приятели има художници.
Голяма част от най-добрите портрети, които е направил, са на тях. Например портретът
на Матис във Ванс, Южна Франция. Той дори убедил Матис да направи макета на обложката
и корицата на “Откраднати образи”. Същото прави и Миро за не по-малко известната
му книга “Европейците”.
В началото на седемдесетте издателят на въпросните две книги, роденият в Гърция
Териаде, подхвърля на Картие-Бресон идеята да промени посоката. “Отдадохте четирийсет
години от живота си на фотографията. При това с окото на художник - казал му
той. - Няма какво повече да направите. Размислете и започнете да рисувате.” Той
дори внушил на Картие-Бресон (заглушавайки собствената му интуиция), че ще може
да продава творбите си именно защото хората няма да го взимат на сериозно като
художник. “Ще си кажат, че това е моето хоби” - сподели с мен Картие-Бресон с
кисела физиономия.
Приятелите му живо се интересуват от неговия напредък. Коментарът на Сол Стейнбърг,
блестящ аниматор и илюстратор, го окуражава: “Изглежда, че фотографията е нещо
като разгрявка, примамка, алиби, прикриващо истинската ви същност.”
Насърчават го и критици като Джон Ръсел от “Ню Йорк Таймс” и Жан Клер, директор
на музея “Пикасо “в Париж. И двамата пишат текстове за първата книга с рисунки
на Картие-Бресон “Линия по линия”.
Разбира се, публиката също е заинтригувана от живописта на фотографа, доказал
майсторството си чрез своите снимки. Как ли постиженията му в една област ще
обяснят и повлияят на работата му в друга? Специалистът по история на изкуството
Ернст Гомбрих, който е склонен да сравнява фотопортретите на Картие-Бресон с
портретите на художници като Рембранд и Веласкес, е особено находчив. Като фотопортретист
Картие-Бресон използва безкрайно разнообразие от ъгли и композиции. Но вземе
ли молива, избягва същите композиционни похвати. “В този случай неговите търсещи
очи и ръка се съсредоточават върху една отделна глава и нейните изразителни черти”,
пише той.
 |
Токио
прощална церемония в памет на актьора Данжуро, 13 ноември
1965
|
Самият Картие-Бресон е на мнение, че: “Рисуването е като медитацията - бързо
или бавно. Докато при фотографията човек е като сърфист, на гребена на вълната,
винаги в борба с времето.”
Струва ми се, че Картие-Бресон не намира съществена разлика между фотографията
и рисуването. “Те принадлежат към един и същи визуален свят, нямат специфична
естетика. Единствено техниката им е различна, но тъкмо тя променя всичко.”
Неговите най-добри рисувани портрети - най-често на приятели или на членове от
семейството му - несъмнено го открояват като художник. Важното е, че цялото му
удивително творчество - независимо от техниката - е озарено от чувствителността,
извираща от пламенната му любознателност и любовта му към живота. А това единствено
има значение.
Погледът на фотографа
“ХХ век е векът на образа. Анри Картие-Бресон, фотограф, роден през 1908, е
окото на века. Да се разкаже животът му, да се декодира творчеството му означава
на първо място да се напише историята на един поглед. Докато се разхожда из своя
век, погледът му на прозорлив скиталец улавя омаята от Африка през двайсетте
години, среща трагичните съдби на испанските републиканци, придружава освобождението
на Париж, долавя умората на Ганди няколко часа преди да бъде убит и свидетелства
за победата на китайските комунисти.
Анри Картие-Бресон беше също асистент на Жан Реноар за три големи филма – творец,
който се представя за занаятчия, при все че основава “Магнум”, най-престижната
фотоагенция. Пак той запечатва чертите на своите съвременници: Мориак в състояние
на мистична левитация, Джакомети, Сартр, Фокнър и Камю, наред с толкова други,
уловени в решаващ момент, все портрети за вечността” – пише Пиер Асулин в книгата
“Анри Картие-Бресон, окото на века”.
Анри Картие-Бресон говори така, както снима. Щрак! Пауза. Щрак! Само по веднъж.
Едно мигване му стига, за да улови същественото. Склони ли да разказва за себе
си, прави го на тласъци, с пестеливи думи, накъсани от дълги мълчания. Но едно
изречение определя ритъма на разговора ни и се повтаря като рефрен. То навярно
съдържа нещо твърде важно за твореца, което трябва да запомним: “Казват, че в
лице приличам на англосаксонец, но аз не съм от бялата раса. Никога не съм се
чувствал бял” - твърди невъзмутимо Картие-Бресон, сякаш за нас това е очевидно.
Отначало сме изненадани, сетне - заинтригувани, а накрая - убедени. Защото основната
характеристика на фотографа е, че никога не е такъв, какъвто изглежда. Иначе
как ще обясним защо момчето от добро семейство предпочита фотографията пред вече
трасираната кариера в бащината фабрика за конци? Или защо, трийсет години по-късно,
обявен за най-големия жив фотограф, за първия “фотограф-сюрреалист на улични
сцени”, той оставя фотоапарата и се посвещава на рисуването?
Ала фотографията неизменно го следва по петите. Фондация, приютила целия му архив,
днес отваря врати в Париж, а в същото време Френската национална библиотека открива
гигантска ретроспективна изложба на неговото творчество. Не си мислете, че самият
Картие-Бресон е измислил този трик, за да се появи отново на авансцената. Тъкмо
обратното, той сякаш желае да зачеркне миналото и да разчисти сметките си със
света, като му върне отнетото през всичките тези години.
Анри Картие-Бресон винаги е заявявал на висок глас, че не фотографията, а рисуването
за него стои на първо място. Като млад редовно посещава Лувъра, предимно залите
с творби от Куатроченто. Редовно ходи на кино, интересува се от примитивното
изкуство. “От африканското изкуство - скастря ни той. - Ние сме примитивните.”
Дружи най-вече със сюрреалисти. Момчето от добро семейство търси себе си. Заминава
за Брега на слоновата кост, където в продължение на година се препитава като…
ловец. През 1931 г. се връща в Париж и вече е готов за фотографията. “Стаилият
се в мен приключенец се почувства длъжен да покаже страданията на света с инструмент
по-бърз от четката”, подхвърля той вместо обяснение.
Инструментът се оказва “Лайка”, която Картие-Бресон открива през 1932 г.
Същинско откровение. Вече не се налага обектът да е неподвижен. Малкият апарат
“улавя
живота на местопрестъплението”. Първите снимки са направени в Източна Европа,
Испания, Италия, сетне в Мексико, където фотографът се установява за известно
време. Заедно с Мануел Алварес Браво и афроамериканския поет Лангстън Хюз
той обикаля с фотоапарат в ръка най-бедните квартали на града. В онзи момент
му прилепват
етикета фотограф-сюрреалист. Както обикновено реалността е по-сложна. Вярно
е, че Картие-Бресон или HCB (Henriе Cartier-Bresson), както започват да го
наричат,
прави необичайни кадражи и в практиката си разчита на случайността. Но за
разлика от снимките на сюрреалистите неговите нямат скрит смисъл и не са
средство за
интроспекция. Сюрреалистите упражняват изкуството си в студио, с фотомонтажи
и манипулации, а той отказва да използва светкавицата, да променя кадрирането
и работи на улицата, винаги в напрегнато търсене на изненадващия детайл,
който е в състояние да ни разкрие една друга реалност. Изображението само
по себе си
не го интересува. Предпочита фотострелбата, онзи решителен и освободителен
миг, когато смисълът се слива с формата, явно геометрична. Случва му се да
извади
някоя ситуация от оригиналния й контекст и да отведе въображението на зрителя
към неподозирани брегове. Да вземем за пример прочутата му снимка, направена
във Валенсия, Испания, през 1933 г. На нея виждаме дете, което сякаш е изпаднало
в транс, защото се върти като мъртво листо пред олющена стена. А всъщност
то се опитва да улови топката си, след като я е подхвърлило във въздуха.
Скоро снимките
му започват да се показват в галерии - в Ню Йорк при Джулиан Леви, в Мадрид,
Мексико. Ала духът на Картие-Бресон вече броди другаде. През 1935 г. е в
Манхатън редом с Пол Странд. В Харлем, поправя ни той, за да подчертае, че
неговата Америка
се препокрива с квартала на чернокожите в града. После решава да остави фотоапарата
в калъфа и да се посвети на документалното кино. През следващата година се
връща в Париж и става асистент на Жан Реноар в “Правилата на играта”, а по-късно
снима
свой собствен филм в подкрепа на републиканците в Испания. Междувременно
сключва брак с първата си жена, Ратна, танцьорка от Суматра. За да издържа
семейството
си, започва работа в комунистическия ежедневник “Сьо Соар”, ръководен от
Луи Арагон.
Като фоторепортер и хуманист той все повече отделя внимание на социалните проблеми
и се обръща към бедните с топло братско чувство, без нотка на милозливост или
сантименталност, като без колебание включва сюрреалистични елементи в изображението.
Картие-Бресон предпочита да снима Историята така, както я живее улицата. Коронацията
на Джордж VI в Лондон го интересува по-малко, отколкото реакцията на зяпачите.
Вижте Трафалгар Скуеър, препълнен с облечени като за празник лондончани, и мечтателя,
който спи съня на праведните в техните крака.
Как да говориш за войната? Шейсет години след бягството си от немски военнопленнически
лагер Картие-Бресон още не съумява да говори за войната. Думите – нечути – се
спъват, спират, сякаш той може да ги подели единствено с онези, които не са се
върнали от фронта или като него са навеки “избягали пленници”. Годините, прекарани
в плен, променят фотографската му практика. Той сякаш вече е в състояние да улови
неуловимите вибрации на човешката душа. Доказват го неговите портрети на художници.
През 1947 г. - заедно с Робърт Капа, Дейвид Сеймур и Джордж Роджърс - Картие-Бресон
се хвърля в едно лудешко и утопично начинание: агенцията “Магнум”. За първи път
фоторепортерите диктуват правилата: те са собственици на своите негативи, запазват
независимостта си и контролират използването на снимките си. Истинска революция.
Четиримата основатели си поделят света. На HCB се пада Изтокът и той прекарва
две години в Индия, Китай, Пакистан и Бирма. Ударил е часът на независимостта
и на комунистически Китай. Картие-Бресон разказва за всичко това от страната
на нищите, като открива частици от истината и в най-незначителните събития. В
този регион, а по-късно и в други кътчета на земното кълбо, той създава едни
от най-красивите страници на фоторепортажа. Когато през 1973 г. оставя фотоапарата,
професионалните среди са разтърсени от електрошок. Сякаш колегите му все още
изпитват нужда да им държи ръката, докато с този си жест той им дава независимост,
която им позволява да търсят друг начин на изява, различен от “естетиката Картие-Бресон”.
 |
Снимка
от анонимен автор,
красноречиво свидетелство
за нежеланието на
фотографа да застава
пред камерата
|
Човекът без лице
Парадокс: за тълпата свои почитатели Анри Картие-Бресон няма лице, дотолкова
е успял още приживе да изчезне зад своето творчество. Това е предизвикателството,
накарало запаленият търговец на образи Ален Павио да придаде материалност на
най-невидимата звезда от световния фотографски Пантеон. Дълго издирване предшества
изложбата в парижката галерия на жена му Франсоаз Павио – едновременно неочаквана,
оригинална и с най-голямо уважение към майстора. Петдесет снимки проследяват
младежките му години и най-продуктивния период от живота му – те носят подписа
на Мануел Алварес Браво, Робер Доано, Инге Морат, Рене Бюри, Арнолд Нюман…
Ален Павио разказва за изложбата “Анри Картие-Бресон пред погледа на…:
“Всичко е толкова контролирано и оркестрирано у Картие-Бресон, че се опитах да
разбера, бях обсебен от тази мисъл. Преди петнайсет години открих първия образ
от него, забутан в плик в огромния фотографски фонд на Марк Алегре. Продължих
да разплитам загадката на човека, за когото се знае, че не иска да бъде фотограф.
Но не се знаеше, че самият той е бил фотографиран, че е позирал пред камерата.
Открай време лелея надеждата да представя тези образи. Щеше да бъде направо престъпление,
ако не се възползвам от значителния медиен интерес, предизвикан от откриването
на голямата му изложба и на фондацията му. А и беше предизвикателен отклик на
ретроспективата, озаглавена “Анри Картие-Бретон. За кого става дума?”. Става
дума за публичната личност, за знаменитостта, направила от репортажа свое дело,
в замяна на което се е съгласила на свой ред да бъде снимана от приятели и познати
от времето преди войната и на най-голямата му известност. Сбирката покрива периода
от края на 20-те години до края на 60-те, тоест най-активната, най-продуктивната
част от живота му. Всички тези образи са рядкост, но най-любопитна е снимката
на Ели Лотар. Напълно неочаквана, объркваща снимка, която същевременно токова
прилича на живота му, който бе една голяма разходка в полето… Особено харесвам
и снимката на Дейвид Сиймор, защото ми се струва, че голямата страст в живота
на Картие-Бресон е приятелството. И накрая избраната като илюстрация на поканата
за експозицията ни, емблематична, където жестът на ръката му означава: искам
да не се занимавате с мен. Авторът на снимката е неизвестен, никога не съм срещал
нейна репродукция. Смятам, с риск да ви прозвучи като самохвалство, че тази сбирка
е интересна и заслужава да бъде запазена.
|
