| ИТАЛИАНСКИЯТ ПЕТЕРБУРГ
ИТАЛИАНСКАТА
ВРЪЗКА
 Зимния дворец, Малахитова зара
Летен дворец на Петър I 
По повод
тристагодишнината на Петербург Соня АЛЕКСАНДРОВА от Италия прави обзор на италианското присъствие в града още от основаването му.
Санкт Петербург - руски по атмосфера и начин на живот, е в същото време и италиански, рефлекс на опита за европеизация, желан от Петър и изцяло реализиран от Екатерина Втора, които трансформират не само лицето, а и духа на своя град, не изолиран на север, а истински прозорец към Европа.
Днес, след три века, Италия празнува многопосочно раждането на Санкт Петербург. В Милано редица чествания са обединени под заглавието „300 години на една столица“. По проект на Пиколо Театро е театралният обзор „Санкт Петербург - град на водата“ със семинари, концерти, филми. В Рим е открита изложбата „Санкт Петербург и Италия“.
С италианско съдействие и участие са и редица чествания в Русия. По идея на кметството в Милано и
италианското посолство на Манежния площад в Москва са поставени бюстовете на четирима архитекти - Растрели, Роси, Кваренги, Риналди. В Ермитажа има изложба на рисунки на Кваренги. В Петропавловската крепост през юли се открива фотоизложба конкурс „Италианският Санкт Петербург“. Италия подари на Петербург гондола, която я представи на историческата регата по Нева в края на май. Обявен е конкурс за най-добър късометражен филм за „италианския Петербург“ в рамките на международния фестивал за късометражни, документални и анимационни филми „Послание към човека“ (15-22 юни) в Санкт Петербург. През септември в града на Нева ще има фестивал „Италия на италианската улица“ с културни и икономически начинания.
Петър Велики предугажда необходимостта да създаде град, който да контрастира на морската сила на Швеция. От 1703 г. започват да се вдигат каменни конструкции независимо от трудностите на блатистия терен по делтата на Нева. Създаването на града е изборът на Русия да се обърне към Европа, да е част от нея, да участва активно в културния й, артистичен и политически живот, с неговите борби и войни. Епопеята на раждането на Петербург върху блатисти земи е човешка авантюра, дала много жертви сред работещите при изключително трудни условия.
През 1712 г. вече са прехвърлени в новия град държавната администрация, резиденцията на императора и неговият двор. Петербург става столица на Русия за малко повече от два века. До 1918 г. той многократно променя името си - от Санкт Петербург или съкратено Петербург, през русифицирания Петроград след обявяването на войната в 1914, Ленинград след смъртта на Ленин (1924 ). През 1991 след референдум му е възвърнато оригиналното име, което неговите жители често съкращават на Питер.
Империята, създадена от Петър Първи, трае два века - ХVIII и ХIХ. Екатерина Втора, наречена Велика, продължава неговото дело и му поръчва паметник, станал символ на града и обезсмъртен от Пушкин в поемата „Медният конник“.
„Прозорец към света“ е пословичното определение, дадено на града от Франческо Алгароти, венециански пътешественик и еклектичен писател, приятел на Волтер и на Фридрих Втори от Прусия. В своите спомени от пътуването си до Петербург през 1739 г. той обобщава: „След като гребах доста часа, ето че стигнах до завоя на реката и пред мен се откри един императорски град с разкошни сгради от едната и от другата страна на реката.“ Известният авантюрист Джакомо Казанова, установил се в Русия през 1764 г., посещава висшето общество на Санкт Петербург за няколко месеца и описва града като „все още детински. Царят е създал творението си за 9 месеца“.
С началото на урбанизацията започва и имиграцията на най-добрите конструктори от Запада. Италианският гений слага отпечатъка си в Петербург. Голяма част от елегантността и красотата на този очарователен град се дължи на италианските архитекти. Те създават европейската идентичност на новата руска столица.
Всеки император си има предпочитани архитекти, художници, сценографи. Началото е положено, когато Петър Първи вика Доменико Трецини (1670-1734). Първият и предпочитан архитект на Петровия Петербург работи там от 1703 до края на живота си. Усвоил своеобразието на пейзажа и климата, със своята рационална и обикновена архитектура Трецини отговаря напълно на разбиранията на Петър. Участва в построяването на всички най-големи сгради в града: Петропавловската крепост и Петропавловския събор, бароков шедьовър, който от 1725 г. става гробница на царете, там е погребан и Петър; Летния дворец на Петър, най-старото каменно здание в града, в холандски стил; манастира
„Ал. Невски“, многобройни къщи, болници, магазини.
След смъртта на Петър Първи настъпва известен застой в строителството, а и унищожителните пожари от 1736 и 1737 г. в зоната между Адмиралтейството и канала Крюков изискват реконструкция на градския център. Създадена е Комисия за градоустройството на Петербург и се осъществява известното звездообразно разположение на новите улици, тръгващи от Адмиралтейството (Невски и Вознесенски проспект, улица „Горохов“).
Елисавета, дъщерята на Петър, царува 20 години
(1741-61). Любителка на сценографията и декоративността, тя избира Франческо Бартоломео Растрели (1700-1771) за официален дворцов архитект от 1738 г. - той осъществява строителното и архитектурно обновление на императорската столица. Растрели пристига в Петербург, след като 7 години учи в чужбина. В началото от руския си престой той помага на баща си Карло Бартоломео (1675 -1744), скулптор и декоратор, за построяването на нови дворци. Неговата първа самостоятелна работа е къщата на брега на Нева на сатиричния писател и дипломат Кантемир, който пише: „Граф Растрели, италианец по произход, в Русия е уважаван архитект. Поради младата си възраст в практиката си не показва същата сила на рисунките и изобретенията си. Декоративните търсения са фантастични, видът на сградата е приятен. Той може да се радва на това, което е построил.“
С името на Растрели е свързана руската барокова архитектура на Петербург от втората половина на XVIII век, пищна, „радостна“ и празнична. Той остава на императорска служба цели 48 години. В построения от него Летен дворец се настанява през 1742 г. Елисавета, която се влюбва в сградата и често остава там. В двореца се ражда и прекарва детството си бъдещият император Павел Първи. После Елисавета се прехвърля в още дървения Зимен дворец на Невския проспект, също строен от Растрели. Тук тя чака престрояването на огромния дворец в каменен. Това здание, направено за „слава на цяла Русия“, е най-известното творение на архитекта. Зимният дворец, днес една от сградите на Ермитажа, със своята грандиозност и внушителност, богатство и пищност на формата, елегантност на декорациите, изобилие на статуи и орнаменти е очарователен пример на руския барок. С волята да утвърди значението на столицата Елисавета поръчва на Растрели построяването на пищни официални резиденции. И до днес красотата и блясъкът на сградите му са „визитна картичка“ на императорския Петербург. Талантът и работоспособността на Растрели са видни в дворците в Петерхоф и Царское село, в резиденциите на благородниците Воронцов и Строганов, в Смолния монастир, участието му в Гостиния двор, в многобройните паркове. Архитектът на Елисавета е с късмет, тъй като неговият брилянтен талант съвпада с атмосферата в императорския двор, където цари развлечение, радост и лукс.
Елисавета не успява да се пренесе в новия Зимен дворец. Тя умира по време на завършека му през декември 1761 г. и това се отразява отрицателно върху съдбата на Растрели. Той, свикналият на тотална творческа свобода и разглезен от придворните, попада под ръководството на Канцеларията по строителство. Архитектът моли или да бъде под прякото ръководство на Екатерина Втора, или да се оттегли. Второто му желание тутакси бива удовлетворено, плащат му някакъв (но не какъвто заслужава) хонорар и му дават пари за път. Растрели напуска Русия през октомври 1763 г. Оттегля се не поради старост и болест - изкуството му вече не се вмества в новия стил, неокласицизма.
Също по времето на Елисавета твори и първият голям сценограф Джузепе Валериани (1708-1762). Той сътрудничи на Растрели за таваните. Негова е сценографията за постановката на операта на Моцарт „Милосърдието на Тит“, представена през 1742 г. по случай коронясването на Елисавета. След пожара на операта през 1750 г. Валериани представя нов проект. В Ермитажа има богата колекция от негови работи. Той е декоратор на големия салон на резиденцията в Царское село. През 1750-52 работи за двореца в Петерхоф. Единственият запазен таван е в двореца на Строганов.
Пиетро Антонио Ротари (1707-62) е официалният портретист на Елисавета Първа. Той пристига в Санкт Петербург през 1756 и остава 6 години. Създава галерия от портрети на аристокрацията. Известни са неговите „главички“ - малки композиции в рококо, които се забождат на ревера или колана. Ротари е първият преподавател по живопис в Академията за изящни изкуства, създадена през 1757 г. След смъртта му 372 негови творби са пренесени в Петерхоф и до днес стоят в Пинакотеката.
Венецианецът Франческо Фонтебасо (1709-1769) е извикан от Елисавета през 1760, за да довърши работите по Зимния дворец. След смъртта на царицата се връща във Венеция.
Предпочитанията на Екатерина Велика са към римлянина Антонио Риналди (1710-1794). През 1757 г. той е назначен за официален архитект на бъдещия император Петър Трети в Петербург. Неговите елегантни сгради поставят началото на преходния период към новия стил. Най-изтънчен пример за ранния класицизъм на Риналди е неговият шедьовър Мраморният дворец (1768-85), построен като подарък от Екатерина Велика на нейния любовник Григорий Орлов, помогнал й да се качи на трона през 1762 г. Името на двореца идва от външната облицовка, за която Риналди използва естествени мрамори и гранити (сив, зелен, бял, жълт, розов), създавайки елегантна цветова гама. На тавана е картината „Триумфът на Венера“ на италианеца Стефано Торели. Екатерина Втора му поръчва дворец в Гатчино пак за своя фаворит Григорий Орлов. За резиденцията на Петър Трети в Ораниенбаум Риналди проектира парк, в който вмества различни сгради - китайски дворец, Планина с шейнички, мостчета, павилиони.
Втората половина на XVIII век, времето на царуването на Екатерина Втора, поставя нова фаза в урбанистиката. Икономическите и социалните промени, развитието на индустрията и търговията, нарастването на градското население поставят пред проектантите нови цели - появяват се сгради, необходими за живота на един град, не само императорски дворци и аристократски резиденции, а държавни учреждения, училища, музеи, театри. Благодарение таланта на видни архитекти именно тогава Петербург става един от най-красивите градове на света. Използвайки морската шир, построявайки гранитни мостове, къщи по широките проспекти, организирайки площади, паркове, градини, булеварди, столицата придобива императорски вид. След като я посещава в средата на 1780-те години, френският посланик граф Дьо Сегур пише: „Останах приятно впечатлен, когато на мястото на някогашните вонящи блата видях хубави сгради на града, създаден от Петър, превърнал се за по-малко от сто години в една от най-забележителните и богати столици на Европа.“
Специално място в историята на Петербург от втората половина на XVIII век заема Джакомо Кваренги от Бергамо (1744-1817), който налага неокласицизма. Той идва в Русия през 1779 г. с тригодишен договор по покана на Екатерина Втора, но остава тук до смъртта си като неин официален архитект. Негови работи се намират в много руски градове, но главно в Петербург и околностите му. Това са търговски и финансови сгради, научни и учебни институти, болници и старчески домове, казарми, къщи, императорски театри, църкви, вили и павилиони. Кваренги е и изключителен художник-декоратор, график и оформител на вътрешни уредби. Негови са къщите на Бецков и Салтиков; Академията на науките, Смолният институт, Манежът, наподобавящ римска базилика, кръглият пазар на ул. „Мойка“, Аничковият дворец, Александровият дворец и павилион в Царское село, Английска крайбрежна улица.
През 1785 г. Екатерина пише на верния си европейски кореспондент Фридрих Грим: „Кваренги не си губи времето, препуска като кон. Прави изключителни неща - целият град вече е пълен с негови работи. Строи в момента една банка, борса, серия от магазини и частни къщи и неговите сгради са толкова хубави, че повече от това не може да се желае. В Ермитажа ми направи театър, който побира към 300 души, което за Ермитажа е много.“
Кваренги подарява на града известния Театър Ермитаж (1783-89), който и до днес е една от най-хубавите театрални сгради в Петербург, с полукръгла зала по античен модел и фасада с колони, която хармонично се интегрира с конструкциите наоколо. Кваренги продължава активната си дейност и по времето на Павел Първи и Александър Първи. Поканва за сътрудник сънародника си сценограф Пиетро Гонзага (1751-1831), който идва в Санкт Петербург в 1792 г. и обновява руския театър след бароковата криза на Валериани. Гонзага налага рационалния стил, придава яснота и опростеност на сценичните пространства. Графичният маниер е свободен, осмислени са контрастите между светлината и сянката.
Стефано Торели от Болоня (1712-80) идва в 1762, за да рисува Екатерина Велика, на която прави много алегорични портрети. Той също декорира Зимния дворец, а в 1765 г. - и китайския дворец в Ораниенбаум, проектиран от Риналди, образец на архитектура рококо. Работи и в Мраморния дворец.
Римлянинът Грегорио Гулиелми (1714-1773) е последният художник, извикан от Екатерина през 1772. Неговият талант на декоратор и монументалист не е оценен.
Неаполитанецът Карло Роси (1777-1849) продължава усъвършенстването и утвърждаването на неокласицизма, започнат от Кваренги. Организира и завършва цели квартали, хармонизира улици и площади с различни стилове. Това е любимият архитект на Александър Първи, който споделя виждането му да изрази властта на господстващите чрез архитектурата. Автор е на 12 от най-грандиозните улици в града и на 13 площада. Носи се мълвата, че Роси е син на цар Павел Първи и на италианска балерина. За него признанието не идва веднага. От Винченцо Брена и Кваренги научава тайните на композицията, изкуството на декорацията и майсторството на пропорциите в урбанистиката. За да се усъвършенства, две години посещава Академията във Флоренция. След завръщането си в Русия работи в Москва и Твер и чак след 1816, когато е назначен за директор на Градоустройствения и хидравличен комитет на Петербург, прилага на практика таланта си на урбанист. Неговият дебют е в преустройството на Аничковия дворец от селска резиденция в градска структура на Невския проспект. Роси се справя брилянтно и свързва площада пред двореца с града чрез два павилиона, гледащи към Театралния площад и Невския проспект. Възниква проблемът с реконструкцията на Дворцовия площад, в дисхармония със заобикалящите го нови сгради - грандиозния Зимен дворец и новото Адмиралтейство на Захаров. Решението на Роси се смята за едно от най-перфектните в световната урбанистична практика. Наблюдавайки днес правилните фасади на Генералния щаб, на Министерството на външните работи и това на финансите, е трудно да си дадем сметка за голямото майсторство, опит и енергия, вложени в този неимоверен труд. Огромната арка, формирана от тези сгради, разрешава веднага някои от сложните урбанистични проблеми и най-вече създава чудесен централен площад. Зимният дворец получава фантастична рамка във формата на строг, неокласически пояс, оставайки разделен от обитаемата част на града. Гениална е и системата от арки, която обединява двете части на сградата, позволявайки достъп до централната част на Зимния дворец. Така се получават триумфални арки. Това преустройство продължава само 10 години
(1819-29). Почти едновременно е обявен конкурс за реконструкция на старото здание на Сената, спечелен от Роси. И двете чудесни сгради на Сената и на Синода са обединени в един комплекс чрез арка, завършвайки архитектурния аспект на Сенатския площад. Друг шедьовър е театралният комплекс на Александринския театър и площада около моста Чернишов, свързан с театъра чрез улица „Роси“, най-хубавата на Петербург, ненадминат пример на съюз между стил и пропорции. Роси се изявява и чрез паркове, градини и малки къщи. За двореца Елагин (правен в 1818-24 за императрицата Мария Фьодоровна) съвременниците пишат, че е „разкошен пример на елегантна архитектура и рафиниран вкус“. Също и Михайловският дворец (1819-25, правен за брата на царя Михаил Павлович) е в огромен парк, но постройката в центъра на града и на площада изисква нови идеи от архитекта. Той проектира отново огромното съседно пространство, отваряйки улица в посока на Невския проспект и създавайки други пътища за комуникация - мостове, градини и павилиони. В декорацията на фасадите Роси използва често пластични решения - рамки, колони, извити прозорци, стълби, декоративни решетки. Красотата и единството на центъра на Петербург се дължат най-вече на Роси, който с изкуството си завършва конструкцията на града в средата на XIX в. Тази фаза приключва в 1834 г. с построяването на колоната на Александър.
Гробовете на Карло Роси и Джакомо Кваренги са при Паметника на защитниците на Ленинград.
|
