Тази година 11-ят международен театрален фестивал „Варненско лято“ през юни беше с мото „Лицата на актьора“. Темата се избира от селекционера, в случая проф. Снежина Панова. И може би защото в този брой на ЛИК в рубриката „Театър“ неволно и трите текста са само за режисьори, колкото и да са любопитни сами по себе си (Остермайер, Дзефирели и Жолдак, който гостуваше във Варна), усетих нужда да се реваншираме на Негово величество актьора в опит да се поставя на негово място.

И така – какво би искал актьорът на сцената? Преди всичко – шанс да се изяви. Много елементарно и първосигнално, но точно тази му възможност напоследък ми изглежда поставена под съмнение. Сякаш колкото е пї на показ, толкова повече неща засенчват актьорската амбиция. Представленията стават все по-къси. Пиесите са или до болка познати, или сведени до неразпознаваем текст, нещо различно и разпарцалено. Режисьорите – с концепции и претенции. Публиката – нетърпелива за шоу и клоунада. Залите скърцащи, душни и с вечно забравени включени мобилни телефони.

Като се вгледаме в самите спектакли, често те са пренаселени от актьори – „Хамлет. Сънища“, „Вишневи сестри“, „Мечталото“, „Роберто Зуко“, „Альоша“. Ами ако ролите им не са интересни поотделно или ги споява само режисьорският „авторски“ възглед? Априори усещаш актьора леко комплексиран и обслужващ нечия друга личност или теза. С това обаче сме свикнали, то не е ново. И успехите, и трудностите в този случай са ясни. Но напоследък изкристализира друга заплаха, несвързана с количеството изпълнители на сцената – (зло)употребата с мултимедиите. Разбира се, това си е мода в световен мащаб, която безспорно обогатява театъра. Включително и българския в спектакли като „Майстора и Маргарита“ на Теди Москов или „Квартет“ и „Марат Сад“ на Явор Гърдев. Тук става дума за мярката и смисъла.

Във Варна в този контекст се откроиха два спектакъла – „Слугините“ и „Дневникът на Бриджит Джоунс“. В първия разменените властови и сексуални роли са заявени още с участието на двама мъже, Данаил Обретенов и Васил Ряхов, и полифункционалното въздействие на Снежина Петрова. Във втория младата Елена Атанасова както чаровно се надцаква с женските си комплекси, така и се надиграва в това one-woman-show с екранните лица на своето обкръжение, от които е толкова зависима. Но мултимедията е в състояние да изтласка актьора, да го затъмни, да го направи второстепен и незначителен, да му отнеме, вместо да му даде възможности.

Интересното е, че всъщност публиката стои зад традиционния „актьорски театър“, по възможност комедия. Зрителите се трупаха на „Фенове“, където талантливите Валентин Танев и Христо Гърбов се бяха разпищолили като футболни запалянковци, и на „Никой не знае, че съм куче“, Интернет вариации със самоличността на героите. В други спектакли, където имаше провокация за актьорите, тя беше свързана с танцовия театър. Чуждите гостувания обикновено са танцови спектакли (без езикова бариера, единен телесен код) и са традиционно на високо равнище, особено трупите от Великобритания. Та в танцовите спектакли актьорите успяват достатъчно да изразят себе си, да стигнат предела на възможностите си. Понякога леко те потиска очевидното физическо усилие, което стои зад „непосилната лекота на танца“. Т. е. като зрител се страхуваш да се идентифицираш с това натоварване, а предпочиташ възхищението отстрани. Но поне вече не изглежда задължително телата и лицата на изпълнителите да са съвършени и красиви, което е успокоително. Плюс това българските режисьори и сценографи използват доста умело съчетанието на танц, ритуал и текст – пиенето на чай във „Вишневи сестри“, движението на актьорите на сцената в противоположни, но не хаотични посоки в „Роберто Зуко“, мъжките привличания-отблъсквания в „Нощта преди горите“, белгийските обигравания в „Anti-gone“, замятането на плащове в „Стела“. Това е съпътствано с концептуално фриволно отношение към текста. Добре познати пиеси („Хамлет“, Чехов, „Слугините“, „Антигона“) са разглобени и отново сглобени на модули – никога със същите акценти. Буквалността изглежда скучна („Олеанна“, „Диво месо“), макар точно тя да е удобна за произнасяне тип рецитал.

Има, разбира се, класически комбинации, които се оказват напълно сполучливи – солидна драматургия, ясно изразена режисьорска позиция, интересен актьорски прочит: „Стела“ от Гьоте на Николай Поляков с ироничното изпълнение на Деян Донков, Параскева Джукелова и Надя Конакчиева и „Франческа“ от Константин Илиев на Маргарита Младенова с великолепните Татяна Лолова, Радена Вълканова, Красимир Доков, Атанас Атанасов. Където е удовлетворен всеки, включително и актьорът.