TEMA OТ КОРИЦАТА:
ГОДИНИТЕ НА ПЪНКА

Punk (англ.) - лош, негоден, ужасен.
Дума, употребена за първи път от
Шекспир в "Мяра за мяра"

Мимолетен, имитиран, рециклиран, бунтът на пънка е слабо плодовит, що се отнася до трайност на лични кариери и комерсиален успех. Ала поставяйки в сърцето на рока теми като секса, депресията, насилието, съпротивата, обществената тревожност или френетичното забавление, движението се утвърждава като едно от най-радикалните и влиятелни. Какъв е урокът от историята на пънка, който си заслужава да бъде преоткрит, според сп. Virgin Megapresse.

Въздействието от това брожение през втората половина на седемдесетте години все още се усеща днес в отношението ни към звуците, модата и образите. От "Фугази" до "Нирвана", от "Офспринг" до "Строукс", от "Хайвс" до "Съм 41" устоява една философия на независимостта и самоуправлението, от която се вдъхновиха отвъд рока новаторски течения като хип-хопа и електронната музика. Много повече от прословутото No future (Няма бъдеще) окончателният урок от историята на пънка остава лозунгът Do it yourself! (Направи го сам!).



Модната дизайнерка Вивиан Уестуд е с големи заслуги за лумването на пънк лудостта



Първите искри тръгват от САЩ

За мнозина пънк движението започва с едно закърпено английско знаме и със снимка на английската кралица, продупчена с безопасна игла от "Секс Пистълс". Но независимо че англичаните по-добре от всеки друг успяват да изложат в образи и за продан експлозията No future, фойерверкът пламва от другата страна на Атлантика.





Отворен за всички култури, отлична платформа за всички форми на изкуство, Манхатън от 70-те години привлича една радикална бохема, омаяна от фигурите, оцелели от битническото поколение, от ореола на Анди Уорхол и митичния спомен за "Велвет Ъндърграунд". Символ за възможни претопявания между рок, литература, живопис и скандални хроники от периферията, групата на Лу Рийд е продала малко плочи, но е разбудила доста вдъхновения - например на Пати Смит, Ричард Майърс и Том Милър. Първата отначало декламира поемите си като страстна почитателка на Рембо, вторият, фен на Лотреамон, приема името Хел (Ад), третият в израз на почит към символистката поезия се прекръства Верлен. Носител на пламък, от който се разгарят факлите, това твърдо ядро бързо разбира, че неотложността на рока е по-непосредствен изказ от литературата. Отвратени от претенциозността и мекушавостта на прогресив рока, те предпочитат да се позовават на "Велвет Ъндърграунд", на нажежеността на "Студжис" и "МС5", на наивната енергия на гаражния рок. Ще се окаже решаваща и групата "Ню Йорк Долс", първи взривили сериозността на рока, за да преоткрият първородната ярост и буйност. Често определяна като великата жрица на движението, Пати Смит е първата, която изстрелва ожесточено и безочливо своите песни с фразировка, белязала всичките пънк години. Тя насърчава мъжкия си двойник Том Верлен, още от 1974 го кани да свири по времето, когато с Ричард Хел е основал "Неон Бойс", отстъпва му репетиционното си студио, за да запише първия си сингъл "Литъл Джони Джуъл" с новата си група "Телевижън", носителка на леден хаос. Повече визионер, отколкото музикант, хванат в клопката на наркотиците, Ричард Хел ще посее множество ключови моменти, без да извлече изгода за себе си. Изместен в "Телевижън" от своя "другар" Том Верлен, той основава "Хартбрейкърс" с бившия член на "Ню Йорк Долс" Джони Тъндърс, създава класическия "Чайниз Рок", преди да запише като соло американския no future химн "Блек Дженерейшън". Настръхналата му като четина коса, закърпените му с безопасни игли тишъртки ще бъдат широко имитирани.



Джони Ротън

В свърталищата "Ботъм Лайн" и най-вече GBGB (малък мизерен и легендарен клуб в квартал Бауъри) се споява спонтанно поколение, създавайки саундтрака на един наелектризиран град. "Рамонес" с идиотската хилеща се разюзданост на комиксови герои, "Блонди" със сексуалните си пози, "Сюисайд" с Алън Вега като някакъв Елвис на електрическия рок, транссексуалният Уейн Кънтри, концептуалните "Токинг Хедс", испаноамериканецът Минк Девил, саморазрушителните "Дед Бойс", водени от Стив Бейтърс, ще въплътят един колкото мимолетен, толкова и влиятелен динамичен момент. Последният мениджър на "Ню Йорк Долс" Малкълм Макларън ще си спомни за престоя си в Голямата ябълка, преди да сформира "Секс Пистълс" и да комерсиализира пънк вълната. Отначало слабо засегната от този подземен кипеж, Америка накрая се присъединява към експлозията през осемдесетте години посредством "Дед Кенедис", "Блек Флег", "Хюскър Дю", "Майнър Тред", "Бед Рилиджън". Преди "Нирвана" и гръндж вълната, а след тях "Офспринг", "Грийн Дей" и NOFX да актуализират отново пънк идеала. "Строукс" с протритите си якета, тесни джинси, уморени предизвикателства и дращещи рими са последните, които съживяват пламъка на един специфичен нюйоркски рок.

ПАТИ СМИТ
жрица на абсолютната поезия

Наскоро излезе дискът Land (1975-2002) на Пати Смит. Завръщането на Пати Смит през 1996 след 17-годишно отсъствие от турнета може и да не е предизвикало същия разчупващ табутата шок, както изстреляната в началото на първата й плоча Horses фраза "Христос умря заради нечии грехове, но не за моите". Но в други отношения тя е по-великолепна от всякога. Сега гласът й е по-дълбок и по-пронизващ - в състояние е да изпее някое захаросано посвещение от картичка за Св. Валентин, като го накара да звучи страховито, сякаш е сцена от "Макбет". Двойният албум Land (1975-2002) e компилация от творчеството й и съдържа 30 минути запис на живо от 2001 година. Многообразието на диска утвърждава Пати Смит като богиня на рокендрола след Джими Хендрикс. Някои от последните творби на 55-годишната Пати Смит са пропити с оптимизъм. "Излезте и опитайте живота, като не забравяте да му се насладите", подканва тя своите фенове.

В моменталната снимка на рокендрола значението на Пати Смит е установено отдавна - от 1975, когато излиза първият й албум Horses. Но истинската ценност на нейния опит ще се види чак в деня, когато направим историята, истинската история на изкуството и културата от последните трийсет години, пише сп. "Магазин литерер" в броя си, посветен на рок писателите.

Антагонистичните разкази за изкуството, такова, каквото го преподават, и за контракултурата, такава, каквато се изживява, изглеждат безсилни да рецензират творчество като нейното. Защо? В речника на контракултурата самото понятие "творчество" изглежда забранено, защото намеква за непоносим културен свръхаз. А в образованите кръгове то не би могло сериозно да се приложи към концерт на някакъв тип в зала с десет хиляди места. По същия начин, по който Пати Смит се утвърждава като момиче в една момчешка вселена (единственото момиче, което би могло да бъде един от "Ролинг Стоунс"), тя наслагва върху своята личност смятаните за несъвместими образи на поезията и на системата на звездите, на авангардисткия елитизъм и на масовата култура. Недоразуменията се раждат оттук.

Още няколко думи по тази тема. Когато някаква знаменитост намери издател, достатъчно благосклонен, за да я издаде, когато някаква културна институция или голяма медия създават зрелище около една или друга стогодишна естетическа революция, очевидно е, че има объркване. Не по-малко е объркването и когато филмов сценарий или думи на песни се домогват до литературно достойнство. Тъй като на объркването е присъщо да се разпространява във всички посоки, безкрайни са случаите на "повторна употреба" на ъндърграунда от пазара, наподобяващи нелепите опити за "присвояване" или псевдоерудирано "отклоняване" на класическата култура от повърхностни съвременници. Пати Смит не си задава всички тези въпроси. Но недоразуменията по неин адрес във Франция и другаде несъмнено до голяма степен се дължат на атмосферата на объркване, съставна част от епохата, което пък води до наостряне на всевъзможните пуристи.

Опитът на Пати Смит е поетически - в смисъла, който модерната поезия от края на ХIХ век насам влага в тази дума. Тоест начинание, при което езикът е детонатор, а не цел. И чийто успех следователно се измерва колкото по написаното, толкова и по "радиоактивния прах" от въпросния опит, разпръснал се извън стиховете. Когато пристига в Ню Йорк през 1967, Пати Смит е двайсетгодишна и в главата й е само едно: да стане писател. От 1971 публикува първите си стихосбирки ("Седмото небе", "Кодак", Witt), пише пиеса в сътрудничество със Сам Шепард (Cowboy Mouth). И най-вече чете свои текстове пред публика с такава енергия и с такова въздействие, че скоро става прочута. След рок критика и китарист Лени Кей и други музиканти се присъединяват към нея на сцената, наелектризирвайки и нажежавайки до червено цялото. Ражда се Пати Смит Груп. А с това и американският пънк. На втората страна на първата й плоча 45 оборота, записана през 1974, откриваме смайваща илюстрация на мига на превръщането на поезията в музика и наелектризираност, нажежената атмосфера в Piss Factory, където Пати Смит пророкува: "Ще бъда голяма звезда...Да, да, погледнете ме!"

Рокът не е поп музиката. Той се цели и в най-добрите случаи достига селения отвъд песента - чрез безредието, крайностите, хаоса, шума - направо чрез всички възможни средства. С това е "театър на жестокостта", който отчасти изпълнява програмата на модерната поезия. Това излизане на поезията извън поемата бе опитано от Пазолини в киното. Сравнението с Пати Смит би могло да бъде отведено доста надалеч. За тези творци, загрижени да възвърнат на поезията изгубеното й политическо измерение, е важно не само да скъсат със склерозиралите форми (включително и с подложените на изкуствена "деконструкция", с фалшивата модерност), но да скъсат и с изолираността на поезията като такава, престанала, както навремето прозря Езра Паунд, да бъде "жизнена част на съвременния живот". Четенията пред публика, записването на плочи, концертите - в които Пати Смит се разкрива като изключителен изпълнител, performer - не заместват писането. А му предоставят поле за действие.

Позната е склонността на Пати Смит да цитира, да коментира и да взема като тема всичко, що е отклонение и непокорство в изкуството от последните две десетилетия. Тази й наклонност понякога се използва срещу нея. Но ако се вгледаме, виждаме, че списъкът от предшественици, които си е избрала, е славен. Чрез имената, които упорито споменава - от Арто до Блейк (за когото в края на миналата година говори в лондонската галерия "Тейт" и който заема значително място в новия й албум), до Жоне и Лорка, - се очертава пълно родословие на бунта в изкуството. Срещу тиранията на лишени от живот форми или, с други думи: срещу всички ограничаващи определения на човешкото. Женски, мъжки, животински, бял, черен, фламенко, гласът на Пати Смит пронизва и разчупва от трийсет години всички идентичности, всички представи.