ЕДИН ПОРТОКАЛ ВЪВ ВЪЗДУХА ...

Галина Борисова

"Доста често нямаме обяснение за много неща. Човешкият разум не може да побере това, което интуицията и импулсът ни карат да правим." Тези думи на хореографката и танцьорка Галина Борисова избира Вера Гоцева за въведение към интервюто й.

Да разкажа за вземането на това интервю е като да изобразя хайку - малко, но точни думи картини. Предизвикателството бе голямо. Дори и само защото е осъществено във виртуалната реалност. Не че това е нещо ново, подобна интернетна практика е добре известна, но интервюираният в случая е човек, който се изразява предимно с тялото си и твърди, че ролята на думите е много по-малка. В началото бях изненадана от странния начин, по който пише Галина: изречения с много закодирани думи. Но както самата тя ми обясни, това е обичайният й стил, когато репетира или разговаря във всекидневието си: изречения с "ясни визуализирани представи или недоизказани определения". Да четеш Галина е като да гледаш неин спектакъл - всяка дума е отделно движение, наситено с много емоция и смисъл.

Открих актрисата във Франция, репетираше нов спектакъл. Побързах да я попитам над какво работи в момента.

"Участвам в международен проект на Kubilai Khan Investigation като танцьор. Начинът на работа тук е много свободен - предлага се материал, няма хореография, тоест заучаване на стъпки. Така че мога да правя това, което ме забавлява. Има и голямо техническо предизвикателство, защото някои от танцьорите са с акробатически умения. Екипът е съставен от двама японци, една норвежка, трима французи и двама танцьори от България. Но правенето на спектакли ми харесва повече от това да бъда само танцьор. Обичам да импровизирам пред публика, а не да заучавам стъпки, които да повтарям - скучно е. Тук процесът на работа е точно обратен на моя. Тръгва се от добра техника и движения, които сме научили с много работа и които винаги правим. Но ги подреждаме по нов начин. Много се повтаря технически и е по-важна физическата работа и съвършеното изпълнение. Мисля си, че ако се тръгва по обратния път - откриване на движения, представи за конкретни решения или тема, те могат да превърнат в техника самата нужда да се справиш с нещо. Ако трябва да клекна сто пъти, ще е отчайващо скучно. Но ако, клякайки, си мисля за събирането на разпилени важни писма - ще го направя без усилие."

В един буто спектакъл независимо от националността на участниците обикновено разпознаваме танцовата техника като изобретение на Изтока. А има ли танцова представа, в която сякаш не е важно техниката да бъде свързана с някакъв национален или етнически контекст? Как бихте определили своя културен background като танцьор и хореограф? Кои култури или личности най-силно са ви повлияли?
"По принцип обичам чистите изкуства. Съвременното изкуство има монтажна структура, а понякога това е много опасно. Казва се, че новите идеи не се осъществяват със стари средства. Така че ако буто деликатно се вмества в европейския театър - защо не? Влиянието е неизбежно сега, когато за няколко часа мога да пристигна в Париж и да гледам премиера на любим хореограф. Иначе в началото на моята кариера бях впечатлена от Пина Бауш. Сега обаче се интересувам от нови имена, защото тези, които се борят или отричат старото, не са на повърхността. Хубаво е да се гледат такива представления.

За влиянията: през последните месеци гледах филми на Фелини. Харесва ми естествената простота, с която представя живота чрез прецизното си око рентген, така че ни кара да виждаме даже невидимото. Питър Гринауей - с неговия сюрреалистичен кошмар. Толстой и "Ана Каренина" с дълбочината на характерите на героите, тяхната лабилност и отчаяние. Алфред дьо Мюсе - с романтизма, довел до сантиментализъм при мъжките образи и сила на женските характери. Вили Цанков с неговия последен роман "Седемте небеса". И не на последно място буто спектакли - ако не знаем защо се движим, по-добре да не се движим."

Моменти от "Търсейки Версавия"

Докато разговарях с Галина Борисова, си мислех за последния й спектакъл "Търсейки Версавия" - за да го разбера, трябваше да преразгледам схващането си за акта "театър". Представата, която изниква в съзнанието при произнасянето на тази дума, е свързана с място (сграда), където актьори играят, а зрители ги наблюдават. Неизбежно свързвамe "театър" с писан текст, със слово. Актьорите от сцената разиграват ситуации, използвайки словесния език. Но корените на театъра са в ритуала, който е език на тялото. Въздействито на немите филми често е много по-силно в сравнение с това на съвременното кино, в което именно мизансценът е онзи двадесет и пети кадър, който подсъзнателно ни влияе. Всеки от нас извършва всекидневно физически движения, например - човекът отсреща върви по тротоара. Ляв крак напред, после десен. Движенията са механични. Но дали тези движения изразяват само това? Какво би станало, ако човекът отсреща направи пет крачки напред, след това се върне и ги направи отново, отново и отново? Дали тогава бихме прозрели, че повторяемостта на това движение, затворено в някакви рамки, цели да ни каже нещо? И че на пръв поглед привидно ясните движения изразяват много повече, отколкото сме свикнали да виждаме? "Търсейки Версавия" борави с жестове, движения, състояния. Ако трябва да намеря една дума, която да заключи в себе си този спектакъл, тя би била "неистовост". Жестът е знак, който дава лице на състоянията, изиграни в отделните епизоди на представлението. Той вече не е онова, което утвърждава или обръща значението на думата, а знак, зад който няма нищо друго. Знаци са и музиката (арии на известни композитори), и осветлението, и костюмите, създадени за спектакъла от самата Галина Борисова. Изкуших се да я попитам за ролята на сценичните предмети в представленията й. Получих следния отговор: "Един портокал във въздуха може да бъде толкова значителен, колкото и сто падащи камъка."

В "Търсейки Версавия" се открива поредица от знаци, превъзходно комбинирани и създаващи нов емоционален език, невидима азбука, своеобразен египетски папирус. Всичко говори за фрагментарност. Фрагментарността на есенни листа, които, падайки едно след друго, оставят дървото оголено. Така и в спектакъла епизодите са човешките маски, които постепенно падат и от обезличеното лице се стига до истинското. Сцената е огледало на онзи, който се е скрил в тъмнината на салона. Зрителят е точката, която понася все по-голямото напрежeние, внушавано от действието. Докато накрая се превърне в чиста емоция, въплътена във физическото. Можем да открием страха, самотата, търсенето, отчаянието, гротеската. Всичко това, сведено до един-единствен жест, до едно движение, което всеки от нас може би извършва всекидневно, забравил ритуалната сила, която то съдържа. "В този спектакъл - казва Галина Борисова - се опитах да намаля максимално крачката между танц и театър. Абстрактното и конкретното се блъскат едно с друго, посланията са толкова двузначни, противоположни или взаимно изключващи се, че е по-добре да не се търсят такива." Спирам се толкова много на "Търсейки Версавия", защото е своеобразна изповед на Галина. Тя умее да създава особена интимност в представленията си посредством своята искреност. "Бих искала "Търсейки Версавия" да е извън всякаква модерност - казва тя. - Този спектакъл можеше да се случи много по-рано в моя живот или много по-късно... Направих го в необходимия момент. Изпълнена съм с отчайваща красота. Защо ли красотата започва да ми носи само болка?"

Галина Борисова се дипломира през 1985 г. в Държавното хореографско училище в София, класически профил. Преподава в Габровския експериментален театър от 1986 до 1988 година. Специализира модерни танцови техники в Палука Шуле, Дрезден, на летни танцови семинари през 1988-89-90 г. През септември-октомври 1990 г. посещава Рок Синхаз Театър, Будапеща, където участва в тренингови класове и репетиции на трупата. През 1991-92 г. преподава в танцово училище "Серес" в Гърция, а през периода 1994-95 - в Театър Студио 4ХС, София. Прави спектакли със силен емоционален заряд. През 1995 г. е гост на Луиз Бедар Данс и Театър "Ла Шапел", Монреал, като посещава курсове в Квебекския университет и танцовото училище ЛАДДМИ. Гост и участник е и в тренинговите отворени класове с Жан Пиер-Перо. Посещава Международния танцов фестивал Монреал'95.

Критикът Мартин описва съвременния танц като "гледна точка". Вие имате ли постоянна гледна точка, или тя е процес на движение?
"Опитвам се да обогатявам гледната си точка. Постоянно посещавам уъркшопове и семинари. Освен това всеки нов артист или проект променя моя опит, допълва или развива това, което вече е основен интерес в мен."

Значи ли това, че се чувствате гражданин на света?
"Разбира се. Половината време не съм в България. Понякога имам повече работа в Европа и Америка. Тук бих умряла от глад, скука, мързел или апатия, обхващаща много колеги, които правят едно и също."

През юли-август 1996 г. Галина е специален участник на Американския танцов фестивал в Северна Каролина и прави специален дует "Обикновена страст". Тя е първият български участник там. "Хореографията й я разкрива като оригинален мислител - казва Линда Тарни, ръководител на театралния департамент на Нюйоркския университет, където Галина е специален гост за една седмица. - Творчеството й е силно театрално и изпълнено с изненади." От 1997 г. работи за Deja Donne, танцова продукция на чешкия хореограф Ленка Флори и италианския Симоне Сандрони. Усъвършенства постоянно своята работа като хореограф и танцьор. През 1998 преподава в Дънкан център в Прага. Представя спектакъла "Ако имам 3 дни... през XIII век" с чешките си студенти. През 1999 г. работи в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Междувременно от 1992 г. до днес преподава в НБУ, Театрален департамент, програма Танцов театър. Попитах я какво има предвид, казвайки, че "движенческата импровизация е прелюдия към хореографията".

"Когато се импровизира, то е, за да се търсят нови свежи движения, а не да се повтаря танцовият тренинг. След селекция обикновено 5% може би могат да бъдат използвани за хореографията, тъй като са нови открития. Аз лично се интересувам от нови движения, много рядко от вече използвани, и то винаги в нов контекст."

Значи ли това, че обикновените човешки движения биха могли съвсем свободно да бъдат организирани като спектакъл в естественото си състояние?
"Обикновените човешки движения са сами по себе си уникални. Представете си прегърбена от времето жена или тичащо дете, жест на интимност - те стават изкуство, когато бъдат техника и се изпълняват от други. Според японската култура това, което е природа, е уникално, а изкуството е техниката. Например да танцува жена е нещо естествено, но мъж да танцува като жена - това вече е техника като в театър Но. Лично аз предпочитам представленията ми да бъдат естествени и да респектират повече с естетика, драматургия и оригинални движения, а не с техническа виртуозност, приближаваща се до спорт."

Използвате думата "драматургия", която обикновено ни навежда към представата за писмен текст. Кое наричате "драматургия" в представленията си?
"С чистия танц не съм се занимавала до този момент. Казвам "драматургия", защото хореографиите ми създават някаква не много определена история, но все пак има наративност. Когато например в един дует е важно какви движения и отношения се създават от изпълнителите. Защото е важно възприемането дали жената се е качила на гърба на мъжа и от хореографа зависи как ще се възприеме от публиката. Понякога моите колеги не обръщат внимание какви са всъщност ситуациите между изпълнителите, а се интересуват само дали тази поддръжка или лифт са виртуозно изпълнени. Всъщност драматургия се появява и в танца още в класическите постановки - използването на пантомима, за да се разкаже история. В моите спектакли има много начини на изпълнение. Не можем да живеем в 2002 и да се изразяваме както през XVII век."

А как се композира драматургията?
"Композицията идва като последна селекция, след като са намерени детайлните решения - за какво се отнася спектакъла, какви движения отговарят на темата и дали картината трябва да е по-конкретна, или по-абстрактна."

За работата си като преподавател Галина сподели, че основното е да ти повярват: "Много е важно за мен да съм близо до новото поколение. Последният ми любим проект беше със студенти от НБУ - страхотно се забавлявахме. Чудесно е да работиш като гост-преподавател, но ми е трудно да си представя, че мога да върша това всеки ден. Чувствам се преподавател бунтар - защитавам правата на студентите, не на учителите." Нарича студентите си "моите любими грозни патета". От своя страна в разговора си с тях усетих непринудената връзка, която ги свързва и която няма нищо общо с обичайната академична вялост. Разбрах, че Галина ги вдъхновява и че с присъщия си искрен стил успява да ги накара да мислят различно. Последният спектакъл на студентите бе "Петя, Соня и Лидия", показан на тазгодишния фестивал "Варненско лято". На студентите си Галина говори много за мотивацията. Попитах я каква е нейната лична мотивация.

"В живота много често се сблъсквам с невъзможност за свобода поради политически изисквания, икономически реалности, човешки права, цивилизационни изисквания или културно наследство. На сцената съм свободна да правя каквото поискам. Не ме разбирайте, че се стремя да бъда бунтар. Просто не обичам манифестациите, ръкомаханията или масовите протести. Бих искала да имам по-интимен и естетичен начин на живот. Мисля си, че идеализмът, с който съм възпитана, винаги ще ме пази от предаване на мечтите ми, които понякога са много големи, а понякога - много безхарактерни. Зная, че неосъществените мечти са по-силни от нашата воля да ги забравим. Аз се чувствам късметлийка, че много от мечтите ми са се сбъднали, но това не ме спира да желая още и да имам нови мечти. Който издържи повече, е победител, който отстъпи, е победен. Понякога си мисля, че съм излишно силна - респектирам хората или се разбягват като облаци. Доста трудно се сближавам, трябва ми време, но приема ли някого в сърцето си, той е там завинаги."

Наред с преподавателската си дейност Галина продължава да участва и да създава множество танцови проекти. Твърди, че "тялото има начин за намиране на свежи неща, които интелектът никога не би могъл да помисли". Признанието и наградите не закъсняват. През 1998 г. нейният спектакъл "Каква глупачка е тая с кукувичето перо" е селекциониран сред 106 кандидати от 24 страни за участие на международния конкурс за хореографи в Хронинген, Холандия, и печели първа награда. Печели още една първа награда за хореография в Холандия с A never ending story. С тази награда е продуциран спектакълът "Атараксия", копродукция с Grand Theatre, Хронинген. Проектът е осъществен с подкрепата на международен конкурс за хореографи. Междувременно през 1999 Галя Борисова е избрана за член на Европейската танцова организация Aerowaves със седалище Лондон. A на следващата година участва в международно ателие с 10 композитори и 10 хореографи в лондонския Ройъл Фестивал Хол.

Какво ви носи участието в множество международни фестивали?
"Сблъсъкът на вкусове и стилове ражда разнообразие. Разбира се, имам основен екип приятели, с които работим вече шест години, но новите артисти към групата са много важни за баланса. Лично аз не усещам в себе си потребността да имам трупа. Предпочитам да работя от проект на проект. Това дава възможност за свобода на избора на артистите. Разбира се, зависи и от идеята на проекта. Работила съм с танцьори от Европа и Америка и разликата в образование, техники или предпочитания винаги ме е стимулирала. Обичам да запалвам хората да мислят по-различно или да откривам нови имена."

Как се ражда импровизацията в такъв интернационален екип?
"Това е взаимен процес. Аз задавам задачи и структура. Понякога ми хрумват идеи от случайността или от реакциите на артистите, но селекцията накрая е изключително моя. В същото време е много важно изпълнителят да не е притиснат и да се чувства удобно в това, което прави... Артистът трябва да чувства цялото си тяло - от пръстите на краката до космите в косата."

Мислите ли, че тялото е универсален театрален език?
"Тялото казва неща, които думите невинаги могат деликатно или точно да изразят. Тялото ни говори постоянно - когато сме уморени, когато сме влюбени, когато сме щастливи или отчаяни. Радвам се, че съм актриса, която не говори на сцената. Така всички могат да ме разберат по-добре."

Борисова е създала повече от 10 самостоятелни спектакъла, между които "Преходности" с Хиродрум Театър, Флорида, наречен танцов театър на сюрреализма, Defile с DАВ, Гьотеборг, "Намерения в незавършен вид" с Танц без граници, Естония, "Галантности на времето", проект на НБУ и театър "София", "Атрактивни теории и постмодерни ритуали", "Балът", "Спирала Ерос", "Френски кадрил за 8 човека"...

Има ли разлика в начина, по който ви възприема публиката тук и извън България?
"Не деля публиката според културните й различия. Красивото е красиво и в Япония, и в Румъния. Важна е грамотността, желанието за естетика, деликатността, смелостта за предизвикателства. Разбира се, културните различия допринасят за разнообразните идеи. В Холандия и Белгия можете да видите танцови проекти, занимаващи се с хомосексуализма. Руският модерен танц е повлиян от техния театър и цирк. Днес обаче поради постоянната миграция все повече намирам, че вкусът и възприемането от публиката зависят единствено от това дали тя е правилната публика. Или дали понякога попада на нещо, което я провокира за ново мислене и начин на живот."

А има ли зрителят роля във вашите представления?
"Всеки проект изисква различно представяне. Обичам пряк контакт, когато импровизирам на сцената. Може изпълнението да е затворено като филм на живо или с дистанция от коментар. Публиката влияе на представлението, но тя се и направлява. Голямото представление кара публиката да го следва, не обратното."

Колегите на Галина я определят като изключителен професионалист. По повод "Търсейки Версавия" известната българска хореографка Мила Искренова (и участничка в спектакъла) споделя: "Достави ми изключително удоволствие и мисля, че той е едно от най-самобитните, неконвенционални и свободно боравещи с изразителността на тялото съвременни танцови произведения." Галина работи и с Вили Цанков - хореорафии за телевизионните постановки "Еленово царство", "Далила" и театралните постановки "Мария Магдалена" и "Парижанките". Създава и хореографията за спектакъла на Театър 13 "Резонанс".

През по-голяма част от годината работи извън България, което, от една страна, доказва нейния висок професионализъм, а от друга, остро поставя въпроса защо тук все още е трудно да се създават движенчески проекти, при положение, че имаме такива изпълнители като нея, Мила Искренова, Лидия Стефчева - Кирилов, Юлиана Сайска, балет "Арабеск" и много други.

Какво според вас пречи на физическия театър за трайното му настаняване на българска сцена?
"Единствено сцена и студио за повече работа и репетиции, както и организация, която да подкрепя целогодишно независими проекти. Но това идва винаги със закъснение. Тези обаче, които искат да си работят, и без това си работят. Жалко, че не се развива нова публика. Страхувам се от старомодността на много институции или неграмотността. Важно е също и образованието да е по-актуално. Мисля, че Нов български университет в това отношение дава възможност за индивидуалност и инициативи."

Какво ви носи голямото признание, което получавате навън?
"Необходимо ми е, за да продължавам. Независимият артист трябва винаги да е добър. Един провален проект е лесно да бъде свален от сцената. Публиката е жестока и не прощава. Успехите ми в чужбина ми донесоха респект и положение у нас, които трудно бих имала, ако не получавах постоянно покани отвън. Това ме спасява финансово и още повече ме ограмотява. Но винаги има нещо много интимно, когато играя пред българска публика. Обичам успеха не защото ставаш известен, а защото можеш да избираш."

Казвате, че обичате разнообразието от теми в спектаклите си. А имате ли любими теми?
"Обичам всичките си спектакли, защото всеки ми е дал опит или е бил необходим за мен в даден момент. Правих ретроспектакъл, посветен на руските емигранти, с който имах много голям успех в Холандия - първа награда на конкурс за хореография. В него вложих много смело чувство за хумор. Или последният ми спектакъл с балет "Арабеск" - "Търсейки Версавия" - с оперни арии, доста класически построен. Харесвам и "Атараксия" - представление, в което нямаше позиция, а повече сюрреализъм и фантазия. Бих искала всеки последен спектакъл да ми е любим, това ще ме кара да продължавам, защото след премиерите се чувствам доста изтощена."

А имате ли любими пиеси? Може ли една пиеса да се "преведе" в танц, без това да звучи илюстративно или описателно? Вие имали ли сте подобни идеи?
"Когато започвах, си мислех за "Змейова сватба", но е безумно да се претендира за илюстриране, тъй като текстът на Петко Тодоров е уникален сам по себе си. Харесва ми аз да измислям историята. Не бих интерпретирала когото и да е, още повече някого, от когото се уча."