|
СЛУЧАЯТ ХЕРМАН ХЕСЕ
Портрет на писателя, тиражиран от
краля на попарта Анди Уорхол
Той е, най-иронизираният
нобелов лауреат според германските медии. Литературната наука се
прави, че го е забравила. Но книгите на Херман Хесе достигат тиражи
без аналог в немската литература. Обявен е за най-превеждания немскоезичен
автор след братя Грим. За годината на Хесе в Европа разказва Людмила
ДИМОВА.
Томас Ман и Херман Хесе
в Швейцария през зимата на 1932
Историята на литературата не би трябвало да бъде история на авторите
и на случките от тяхната кариера или на кариерата на техните творби,
а История на Духа като производител или потребител на литература,
казва Пол Валери (цитиран от Борхес). Подходяща логика, ако се опитваме
да разгадаем случая Херман Хесе.
Медиите в родината му го наричат най-иронизирания нобелов лауреат.
Литературната наука се прави, че го е забравила - неотдавна върху
покана за научна конференция в Лондон бе написано: "Рождената му дата
може би не е достатъчно отдалечена, за да бъде приет в отбора на утвърдените
класици, и е прекалено отдалечена, за да можем да го наречем модерен".
В Германия още се цитира категоричната оценка на Готфрид Бен, че Хесе
не е нищо повече от среден романист от местно значение. Не е лесно
да се пише за духа във времето на разума.
Цифрите обаче говорят друго. В последните три десетилетия книгите
на Хесе са достигнали тиражи без аналог в немскоезичната литература.
Престижното издателство "Зуркамп", с чийто основател писателят е сключил
договор през 1939, продава всеки месец по 30 000 екземпляра от книгите
му в целия свят. По данни на ЮНЕСКО Херман Хесе е най-превежданият
немскоезичен автор от братя Грим насам. Творчеството му се чете на
55 езика. В класацията на сп. "Щерн" от края на 2001 на най-важните
книги в живота на германците "Сидхарта" отстъпва само на Библията,
на трето място е "Степният вълк", а на седмо - "Нарцис и Голдмунд".
Популярността на Хесе се движи по интересна траектория. Извън Германия
го откриват след Нобеловата награда през 1946 и още по-късно - след
смъртта му през 1962. Изключение прави само Япония, където е познат
доста по-рано. Мистиката, източнофилософската настройка на ума и сетивата
са причина произведенията му да се превърнат в дрога за хипидвижението
в Америка, а самият Хесе - в гуру на 60-те. По-късно американската
вълна връща вторично създадения образ обратно в Европа.
Така Щатите, фабриката за идоли, заразяват Стария континент с манията
по Хесе. Хенри Милър, един от най-големите му почитатели, се бори
с американските издатели за превода на "Сидхарта". Книгата, излязла
в Германия през 1922, десетилетия по-късно става библия на децата
цветя. Музиканти се обединяват в рокгрупа, която жъне популярност
под името "Степният вълк". С името на Хесе се кичат ресторанти и клубове.
Анди Уорхол тиражира цветния му портрет, писателят отшелник влиза
дори в комиксите. Американският режисьор Конрад Рукс филмира "Сидхарта"
през 1972, снимките са правени в Индия. Лентата получава Сребърен
лъв на фестивала във Венеция и се радва на голям успех на американския
кинопазар.
 "Всеки,
който вярва в смисъла на живота и във висшето
предопределение на човека, е ценен в днешния хаос. Все едно
към кое вероизповедание принадлежи и в кой знак вярва."
Херман Хесе (непубликувано писмо)
Хесе има своето място не само в попарта, а и там, където се актуализират
политическите и социалните измерения на неговото литературно наследство.
Интересна е рецепцията през 70-те години в две държави от двете страни
на идеологическата бариера. "Нарцис и Голдмунд" става бестселър в
Япония и по същото време, през 1972, е най-продаваната книга в ГДР.
Тогава го преоткриват и във Федералната република. През 1970 Петер
Хандке стига до извода, че "този Херман Хесе не е само една романтична
идея на американците", а голям писател.
Днес Хесе продължава да бъде авторът на младите, какъвто впрочем винаги
е бил, нали тъкмо на тях е най-присъщо желанието за познание, развитие
и съпротива. Неговите немски последователи имат своя страница в Интернет,
направена от 25-годишния Тимо Райт. Средната възраст на това читателско
общество е 19 години. Един от тях -Ян, който иначе предпочита комикси,
признава, че е изгълтал книгите му на един дъх. Тъжното според него
е, че учителите с начина си на преподаване "развалят" Хесе.
Празненства
2002 е годината на Херман Хесе. На 2 юли се отбелязват 125 години
от рождението, а месец по-късно - 40 години от смъртта на този най-популярен
германски писател на ХХ век. В родината му това е повод и за опити
за промяна в рецепцията. Макар че празненствата актуализираха по-скоро
традиционната лексика, която свързваме с Хесе - толерантност, хуманност,
световен мир.
Годината на Хесе започна по-рано - на 3 ноември 2001 в Таласери, Южна
Индия, където неговият дядо е работил като мисионер от 1836 до 1859
г. Центърът на празненствата днес е малкото градче Калв в Баден-Вюртемберг,
където е роден писателят. Осемседмичният летен фестивал е събрал в
програмата си над 100 събития - четения, художнически акции, театрални
постановки и филмови прожекции, концерти. С особен интерес се очакват
премиерата на симфонично произведение по мотиви от "Сидхарта" и рокмаратонът.
В празничната топография се вписаха музеят на Хесе, прочутата книжарница
в стария град, която разполага с голяма сбирка произведения, богатият
архив, съхранил много за него и от него. С рядко срещана амбиция селището,
наречено от писателя "праобраз на родината на човечеството и на човешката
орис", се пребори за домакинството на тържествата с други по-значими
спирки от житейския път на Хесе. Помогнаха му доста и мениджърите
в културния туризъм. Независимо от това, че пребиваването в Калв е
по-скоро кратък период от една младост, в която определящи са бягството
и съзнателният бунт. После идва Берн, а най-дълго живее в Монтаньола
край Лугано - от 1919 до смъртта си на 8 август 1962. Там пише най-важните
си книги, преживява втория и третия си брак, рисува акварели, свещенодейства
в градината си и работи върху духа си.
Освен в Калв тази година за Хесе си спомнят в Берлин, Брюксел, Цюрих
и Будапеща. През май в германската столица президентът Йоханес Рау
откри централната, подобна на инсталация експозиция, която със средствата
на новите медии разхожда посетителите из един свят на себепознанието.
Тематичните акценти в нея бяха провокирани от светогледа на Хесе и
разбирането му за единството на противоречията. Друга изложба се занимава
с общото между световните религии и етични традиции.
"Зуркамп" пусна в навечерието на юбилея събрани съчинения в 20 тома
- двойно по-големият обем се дължи на текстове, публикувани за първи
път. Наследството на Хесе е внушително - 35 000 писма, 3000 рецензии,
писани за повече от 50 немскоезични издания, романи, повести, новели,
разкази и пътеписи, стихове и легенди. В самото начало на поредицата
е приказката "Двамата братя" на 10-годишния Херман.
В опита за пренареждане на акцентите отношението на майстора на словото
към музиката и изобразителното изкуство се радва на особено внимание.
Наблюденията му върху възпитанието и сега звучат злободневно в една
държава, която реформира образованието си. Изложба от 50 акварела,
наречена "Цветът е живот", напомня за увлечението на писателя по експресионистичната
гама. Той посегнал към четката в най-кризисното време от своя живот,
когато наближавал 40-те. Първо илюстрирал собствените си стихотворения
и ги продавал на библиофили. Така събирал пари за военнопленниците
през Първата световна война. След това в годините на инфлацията се
опитвал да си осигури прехраната с тях. "Не че се смятам за художник,
пише Хесе през 1925, но рисуването е чудесно. След това пръстите ти
не са черни, както при писане, а червени и сини."
В годината на Хесе се появи и документален филм портрет, изграден
върху разказа на сина му Хайнер. 93-годишният наследник говори за
живота с двамата си братя Бруно и Мартин, за майка си - първата съпруга
на Хесе, и за развода им. Общият бюджет на юбилейните празненства
е 2,3 милиона евро.
Актуалността
Какво прави Хесе така жив в началото на XXI век? Дали опитът на един
европейски ум да се настрои на вълните на източното светоусещане.
Може би възможността всеки да намери в книгите му основания за собствените
си мисли и медитации. Или пък посланието "Бъди себе си", което те
съпровожда по пътя, ако сериозно си тръгнал да разбереш какво са осъзнаването
и самопознанието и възможна ли е вътрешната хармония, как се прекрачват
граници, как се трансформира личността и какво има отвъд противоположностите,
от които е изтъкан нашият свят.
Днес с пълно основание му приписват екологични възгледи, пацифистки
убеждения, смятат го за противник на технократското начало, което
разпада човешката цялостност. Обявяват го също за баща на немската
поплитература, за поет на пубертета и езотерик - най-успешния германски
автор за износ.
Част от определенията имат своите дълбоки основания не само в книгите,
които ни е оставил, но и в многото писмени следи, продукт на будно
обществено чувство. Хесе признава, че училищното образование е единственият
модерен културен проблем, който приема на сериозно и от който се вълнува.
И продължава: "В мен училището е унищожило много и аз познавам малко
значими личности, при които не се е случило нещо подобно." Затова
и темата за срещата на младия човек с условностите на обществото се
появява в различни вариации още в първите му книги. В предговора към
американското издание на "Демиан" приятелят му Томас Ман свидетелства
за наелектризиращото въздействие върху младата генерация след Първата
световна война. И сравнява романа с Гьотевия "Страданията на младия
Вертер" по необикновената точност, с която улучва нерва на времето.
Стефан Цвайг се възхищава от учудващо ценния поглед към младежката
психика, а Юнг го сравнява със "светлината на фар в бурна нощ". Верен
на източната мъдрост, че естественото е вътре, а човешкото - отвън,
Хесе сякаш логично стига до жанра на Гьоте "възпитателния роман" (Bildungsroman).
Радикално срещу кризата на ценностите тръгва романът му с най-големи
литературни претенции - "Степният вълк", определян днес като световен
бестселър. Отново Томас Ман го сравнява с "Одисей" на Джойс по основополагащата
му роля за литературата на ХХ век.
Може да се каже, че Хесе дори е изпреварил поврата към езика от края
на 60-те и легитимирането на различността. А "Игра на стъклени перли"
продължава да е сред най-загадъчните текстове на западната литература.
Интерпретациите върху романа обикновено се спират до отношението между
Изтока и Запада. Някои обаче се осмеляват да разглеждат Хесе като
носител на една планетарна култура, която не противопоставя единството
на света на многообразието и индивидуалната уникалност. Впечатляват
синтезът на културните феномени от различните епохи, мащабът на мисленето
за световното устройство, "изисканото чувство за мяра, за резервираност,
за хармония и - по отношение на универсума - за вътрешната взаимовръзка
на нещата", както ще напише Андре Жид . И особен вид "латентна ирония",
дарба, дадена на малцина от сънародниците му - да погледне отстрани
на самия себе си, да се разбере, без да стига до самовлюбеност.
Играта като високо развит суперезик, дошъл сякаш от бъдещето - звучи
познато във времето на изкуствения интелект и глобализацията. Играта
като свещен таен код, достъпен само за един духовен елит. Играта,
в която собственото его е потиснато, творчеството като съперничество
с мъдрите древни е забранено, а се предпочита посредничеството. Предчувствие
за постмодерност - "епохата на вестникарските литературни притурки",
и нейното духовно изчерпване. Когато Хесе пише книгата на живота си,
с Европа още се разпореждат диктаторите: "Беше важно за мен да изградя
духовно пространство, в което мога да живея и дишам. Напук на всички
отрови на живота трябваше да направя видимо царството на духа и на
душата като съществуващо и непобедимо."
Хесе мисли себе си като противник на всички диктатури - по същото
време много европейски интелектуалци предпочитат да оневиняват сталинизма,
за да оправдаят идеологическите си заблуди. Още през 1933 той пише:
"По-добре убит от фашистите, отколкото сам фашист. По-добре убит от
комунистите, отколкото сам комунист." На това националсоциалистите
отговарят със забрана на творчеството му. Нацисткият поет Вили Веспер
го обвинява, че е предал съвременната немска поезия на враговете на
Германия и на еврейството.
За себе си Хесе казва, че е от онова малцинство, което живее във всяка
нация - хора, свързани прекалено тясно с природата или с духа, за
да могат да мислят национално. Политическият разум вече не се среща
там, където е политическата власт, казва мъдрецът. Не без доза ирония
той предписва на обществото "прилив на интелигентност и интуиция от
неофициалните среди, ако трябва да бъдат предотвратени или смекчени
катастрофи". След разгрома на Германия през 1945 го връхлита безнадеждност:
"Мисля, че мнозинството от онези, които са преживели 12-годишния кошмар,
са пречупени и повече не са способни за активно участие във възстановяването."
Хесе разбира глобалната логика на човешкото развитие, за която близките
времеви планове са без значение. "Не зная дали светът е станал по-добър,
дали не е бил винаги еднакво добър и еднакво лош. Но това, което зная,
е: ако някога светът е станал по-добър чрез хората, по-богат чрез
хората, по-жив, по-радостен, по-опасен, по-весел, той не е станал
такъв благодарение на реформаторите, а чрез онези истински "себелюбци",
които не знаят никаква цел, никакви намерения, на които им е достатъчно
да живеят и да бъдат самите себе си." В онези разделни за Стария континент
времена той говори за вярата си в една изградена на федеративен принцип,
по швейцарски модел мирна Европа. Отива и още по-далеч - с мисълта
за Европа като идеалната общност на бъдещето, подготвителен етап за
едно обединено човечество. Тогава това звучи като поетична импровизация.
Но според Хесе мисълта за единство на цялото човечество не е прелестна
мечта на няколко титани на духа като Гьоте, Хердер, Шилер, а душевно
преживяване - "значи най-реалното, което може да съществува". Да,
това е същият човек, който с характерната си ирония ще напише: "Духът
не може да се бори с властта, а качеството - с количеството."
В годините около Първата световна война, когато Юнг се стряска от
кървави кошмари, Хесе също стига до ръба на психическото самоунищожение.
Успява да се върне - с психоанализа, йога и медитация, но оттогава
е наясно: отхвърлил е всяка насилствена промяна в света - нито социалистическата,
нито дори една желана и справедлива промяна. Защото винаги биват убивани
не тези, които трябва, а дори да са виновните, той пак не вярва в
оздравителната и очистителна сила на убийството. "Светът е болен от
несправедливост, още повече - болен е от недостиг на любов, на човечност,
на братско чувство."
И продължава да влачи болестите си в новия ХХI век. Разбираемо е защо
Хесе не се е съмнявал, че творчеството му ще го надживее.
Споделял е също, че ако среща особено силно неприемане и инстинктивна
омраза или принципно неразбиране, то почти винаги причината е древният
азиатски дух в неговата проза. Инстинктивният страх от чуждото, от
неевропейското в индийския и китайския начин на живот и мислене. А
мъдростта на китаеца Лаодзъ и мъдростта на Исус или на индийската
"Бхагавадгита" насочват към общите духовни основи. "Човешката душа
с нейната способност да обича, с нейната сила да страда, с нейния
стремеж към освобождение ни гледа от всяка мисъл, от всяка постъпка
на любов, при Платон, Толстой, при Буда и Августин, при Гьоте и в
"1001 нощ". И отново приземяване в иронията на мъдреца, който цял
живот е защитавал "индивидуалното срещу нормалното и нормативното":
"Човешката култура възниква чрез облагородяване на животинските инстинкти
в по-духовни, чрез срам, чрез фантазия, чрез познание." А народите
- те всички са еднакво глупави, няма разлика. Опира до индивида, не
до системата, дали ще се случи правилното, или глупавото и лошото,
убеден е Хесе.
Себепознанието
Ако за някои творчеството му е образец на "забележителна чистота на
прозата, на майсторство на изразяването на най-неизразимите състояния"
(Стефан Цвайг), то за модерната психология книгите му дават други
отговори.
Този човек с тънки черти на лицето държи ключ към самопознанието.
Фрагменти - от писма, стихове, проза, които препрочиташ сутрин, за
да мислиш върху тях през деня. Макар че книгоиздателите отдавна са
ги клиширали в нещо като наръчници по практическа психология.
За Хесе писането е начин за преодоляване на дълбоки вътрешни сривове,
то е самоосъзнаване и самопреодоляване. Затова понякога думите му
звучат почти като съветите на психоаналитика, който би ви казал: "Изпитвате
страх, когато не сте в съгласие със самите себе си." Или: "Всеки някога
трябва да направи крачката, която го отделя от баща му, от учителите
му, всеки трябва да почувства нещо от суровостта на самотата." Не,
по-скоро е учител в източния смисъл - ученикът го среща и разбира,
когато е готов за това.
Животът на писателя е трудна поредица от кризи. Когато ги надмогва,
отключва нови планове на съзнанието си. Първия си опит за самоубийство
прави още като ученик, сривът през 1916, предизвикан от смъртта на
баща му и напредналата шизофрения на съпругата, му отваря път към
психоанализата. Тази "обладаност от страданията" движи живота му,
дирижира промените в него. Страданието - телесно и душевно, Хесе приема
като своя съдба, като част от същността си. Мъката и разочарованията
не идват, за да ни отегчават и да ни принудят да се усещаме незначителни
и недостойни, твърди той, а за да ни накарат да съзрем и да ни просветлят.
Затова Хесе е от авторите, които цял живот пишат една-единствена книга,
тя е тяхното освобождение от самите себе си. Казано другояче, романите
му съдържат много автобиографични моменти, авторът свидетелства за
собствените си преживявания от позицията на силно противоречие със
средата и неприспособимост. А подобна автентичност на преживяното
не може да не привлича. Споделя, че в живота му се редуват моменти
на трескава сублимация и насочена към духовното аскеза, с отдаване
на наивното, детинското, безразсъдното, дори на побърканото и опасното.
Казва го през 1927, малко преди да се появи култовата книга "Степният
вълк", също продукт на тежка криза на личността. Успява да излезе
от това състояние чрез словесно преработване на изтласканите пориви.
В писмо от 1926 го формулира безпощадно точно: "От години съм изоставил
естетическото честолюбие и не пиша поезия, а изповед, както един удавник
или отровен не се занимава със своята прическа или с модулацията на
гласа си, а начаса изкрещява."
В такъв контекст и обобщенията за човека и човешкото съвсем не звучат
спекулативно. "Ние научихме, че човек може да култивира своя интелект
до учудващи постижения, без благодарение на това да става господар
на собствената си душа", пише Хесе. И продължава да вярва в човека
като чудна възможност, която не угасва дори в най-голямата мръсотия.
Вярва с пълното съзнание, че човекът е способен на всякаква глупост
и подлост, така както и на отдаване на смисъла и хармонията в света.
Макар глупавите и подлите да са в постоянно числено превъзходство.
Да откриеш във всеки един белезите, които го отличават от другите,
това значи да го познаеш според Хесе. Да приемеш човека, както Бог
го е замислил - това е любовта за друг от същото духовно братство
- Достоевски.
А вярата - тя не се учи, тя е израз на здрав поглед върху света, на
доверие в устройството на света. За човека, който притежава душевното
равновесие на вярата, не е трудно да различи бяло от черно.
Стигнал доста високо по стълбата на духовните упражнения, Хесе влага
в желанията на героите си своите собствени - да намери израз на двойственото,
на едновременното появяване на мелодия и контрамелодия. Защото животът
е единствено и само в това трептене между двата полюса, а магията
е да сменяш вън и вътре не по принуда, не страдайки, а свободно, по
своя воля. Да осъзнаеш, че миналото и бъдещето са в теб. И така от
роб на своята душа да се превърнеш в господар ("Курортистът").
Четенето
Хесе прилича на героите си аутсайдери (другото негово откритие, за
което социолозите трябва да му бъдат благодарни). Живял е далеч от
суетата на културните центрове. По това се различава например от приятеля
си Томас Ман. Като отшелник предпочита да усъвършенства изкуството
на диалога с книгите. Някогашният книжар обича да дава съвети как
да беседваме с книгите, които са "толкова умни, колкото и хората,
и по-малко се натрапват". Един наистина добър читател струва много
повече от сто хиляди повърхностни, казва Хесе. От всяка книга, която
четем, нашият вътрешен компас се отклонява. Всеки чужд дух ни показва
от колко различни точки може да бъде наблюдаван светът. После трептенето
бавно се успокоява, стрелката се връща в старата посока, присъща за
всеки от нас. Може много да четеш, но след това трябва изведнъж да
хвърлиш всичко и известно време да ходиш през гората, да усещаш времето
и цветята, мъглите и ветровете и отново да откриеш в себе си неподвижната
точка, откъдето светът се превръща в единство.
Книгите не са за това да правят зависимите хора още по-зависими, още
по-малко да предлагат на неспособните да живеят някакъв евтин илюзорен
живот ерзац. Напротив, книгите имат стойност само когато водят към
живот и служат на живота. Другото е пропиляно време. "Истинското четене"
няма за цел придобиване на знания по задължение, а откриване на важните
за всеки мисли. Да се чете книга само защото е известна и защото се
срамуваме, че още не я познаваме, е грешка. "Има читатели, които през
живота си поминуват с десетина книги и въпреки това са истински читатели.
Има и други, които поглъщат всичко и знаят да говорят за всичко и
въпреки това усилията им са напразни." Така е, защото образованието
предполага характер и личност. Там, където ги няма, където образованието
се осъществява в празното, може да възникне знание, но не любов и
живот. А четене без любов, знание без благоговение, образованост без
сърце - са най-лошите прегрешения срещу духа. Четенето е повод, принуда
за концентрация и няма нищо по-грешно от това да се чете за разсейване,
казва Хесе. "Който не е душевноболен, съвсем не трябва да се разсейва,
а трябва да се концентрира, навсякъде и винаги, където и да е, каквото
и да прави, мисли или усеща, да бъде там с всички сили на съществото
си." Животът е кратък и в отвъдното никой няма да бъде питан за броя
на книгите, които е надвил. Затова е неразумно и вредно да се убива
времето с незначителни четива.
Писателят е оставил повече от 3000 рецензии за десетки издания, многобройни
предговори и послеслови. Те не са литературоведски анализи в традиционния
смисъл. Ръководен от етични принципи, Хесе посочва на читателите само
стойностни книги. Другите не отрича, просто не ги препоръчва. Съвсем
според дао - мълчанието е по-високо от красноречието. В неговите източни
очи оценките имат смисъл само когато утвърждават. За отрицаваща критика,
дори и да е правилна като наблюдение, няма място. Хесе се дистанцирал
от всички, които делят литературата на добра и лоша. В писмата си
споменава за "критика на любовта". През 1934 пише на Юнг: "Да виждаш
и да подчертаваш положителното винаги ми е изглеждало основната задача
на тези, които посредничат между читателите и книгите. Затова и в
съвсем малко случаи в моя живот съм порицавал публично. Когато няма
нищо за хвалене, замълчавам."
Същевременно не се влияел от модни тенденции и политическа коректност.
Като сътрудник на шведско литературно списание през 1935-36 г. рецензирал
ред еврейски и комунистически автори, сред които са Блох и Кафка (в
последния видял един от учудващите феномени на времето), така си навлякъл
германския гняв. Открил е за литературата Роберт Валзер, Роберт Музил,
Валтер Бенямин, предусетил таланта на Елиас Канети, Арно Шмид, Селинджър.
Издател е на повече от 40 книги, сред които са произведения на забравени
автори, на романтиците Новалис, Хьолдерлин, Брентано и др.
Влошеното здраве не му позволило да получи лично Нобеловата награда
за литература през ноември 1946. В благодарствения си адрес написал:
"Чувствам се свързан с всички вас преди всичко чрез мисълта, която
е в основата на фондацията "Нобел" - мисълта за наднационалността
и интернационалността на Духа и за неговото задължение да служи не
на войната и разрушението, а на мира и помирението."
•
Дали прегръщаш жена или пишеш стихотворение - това е едно и
също.
• Няма нищо по-безуспешно от мисленето за някой, когото обичаш.
• Най-висшият хумор започва с това, че не вземаш на сериозно
собствената си персона.
• Всяко усилие за притежание и власт ни отнема сили и ни прави
по-бедни.
• Нашето време реагира на интелекта и волята в изкуството по-бързо
и по-сигурно, отколкото на същински съзидателното, което не
е нищо друго освен вътрешното единение с природата. Който го
притежава, който живее с началата, който е у дома си при изворите,
може дълго да остане недооценен - това би го натъжило и ядосало,
но не би му навредило.
• Със славата е като с лавина - най-силно я усеща този, който
попада под нея.
• Това време не е по-лошо или по-добро от други времена. То
е рай за този, който споделя неговите цели и идеали, и ад за
този, който им противостои.
Херман Хесе
|
|
