Трен 2012
Бойко Ламбовски е роден в София през 1960. Завършва френска гимназия в родния си град и литература в Москва. Автор на стихо-сбирките „Вестоносец” (1986), „Ален декаданс” (1991), „Едварда” (1992), „Критика на поезията” (1995), „Господ е началник на караула” (1999), „Тежка картечница преди сън” (2004), „Бране на думи” (2004), „5 (пет) цикъла с пояснения” (2010).
Лауреат на много награди за поезия, между които „Владимир Башев” – за дебютна книга, „Гео Милев” – за принос в съвременното изкуство, „Дървена роза” – за книгата му „Ален декаданс”, и др. Книгата му „Тежка картечница преди сън” е номинирана за международната награда „Балканика” 2003. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански и други езици. Пише още публицистика и есеистика, превежда от френски и руски.
Сполитат ме пропадания – особено във влак. Седиш и хем си тук, хем те няма. Хем чуваш всичко, хем нищо не те достига. Обичам нашите влакове, повечето от тях са стари и мръсни, сравнени с немската железница например. Сравнени с индийската, са полу-
пусти, спокойни, дори чисти... Въпрос на гледна точка, като всичко на света.
Нашите влакове ми миришат на път от селска къща до градски охлузен апартамент и обратно, на перон с банички миришат, на спотаена надежда в кошници и найлонови пликове. На топла бира миришат и на опикано, на подобряван с канап и тел бит, на объркани, чудати, суеверни, злословни, но като цяло – невинни и в повечето случаи – добри хора. На родина миришат. Рядко ми се случва в последно време да се возя на влак, случи ли се, слушам и гледам, гледам и слушам. Монотонното тракане ме връща в детството.
Купето е като люлка, като черна дупка във вечността.
– Ей, не можаха да ги оправят тия железници и това е. Костов, Царят, Станишев, Бойко – един дол... – въздъхва някой и се туря на работа около прозореца.
Прозорецът не държи – произволно пада надолу, в купето хлуе студ. Усилени от движението, тези внезапности са неприятни. Фиксиращият механизъм е разбит. Пътниците връзваме прозореца за дръжката със завеските, на които пише БДЖ. Завеските са мръсни, но яки. Държат. От друсането обаче охлабват и се налага периодично устройството да се допритяга.
– Борисов що го мешате – обажда се мъж на средна възраст в яке с надпис Visa. – Борисов поне дума право куме, та в очи. Не лъже и маже...
– Аа, не лъже... Борисов е богааат. Народът осиромаша. Народът едвам жив... – обажда се женица, която седи в ъгъла и често се занимава с багажа си; сваля чанта, рови в нея, пренарежда, после повтаря същото с друга. – Цветелина що пари изкара покрай Бойко – милиарди!
– Че те се парясаха, що все ги връзвате – подхвърля кисело мъжът с Visa.
– А, парясали; парите нали прибраха. Разделили са ги.
– Че па лошо ли е да е богат? – казва слабичък младеж до женицата. – Лошо ли е да си богат? Не е лошо. Лошо е, че ние не сме. Той какво е виновен?
– Не може едни да имат сичко, други да не им стига за ляп – клати глава женицата. – Нали и това човек, и това! Нали две очи имаш и ти, нали си живо и ти!
– Е, какво, да бръкне, па да дава на мене и тебе ли? – нервно пита младежът.
Казва го да е ехидно, прозвучава докачено.
– Ще разделят справедливо, ще помислят за бедния, за пенсионера. За болния! Сега болен да не си – умираш. Докторите станаха търговци. Преди лекуваха хората – назидава откъм прозореца пенсионер.
– Преди, преди... – муси се младежът. – Все това слушам. Преди не е имало по магазините нищо, не са пускали хората да пътуват. Преди е преди! Ако е било по-добре преди, що се смени, а?
– За болните е верно – намесва се слаб и леко жълт господин, облечен в сносен костюм, дори с вратовръзка, откъм вратата. Той дойде последен, та ми обърна внимание с контраста между облеклото си и багажа. Багажът му е убийствено възрастен куфар, който представилият се като Ценко от Бойчиновци е овързал с кожени каишки. Съумял е да добави и голям катинар. („Знае ли човек при тия хайдуци”, рече ми той, като видя как гледам куфара).
– За болните е верно... Докторите лъжат, за пари само се оглеждат...
– Е, има и добри доктори, можат си хората, по-лани крак строших, та ми туриха едно железо, па си одим – опонира женицата.
– Лъжат, лъжат! – не се дава Ценко от Бойчиновци. – Яс най-мразим да ме лъжат. Един доктор ми рече да ми оперира перде, 400 лева. Щело да е два часа. Яс му доказвам, че е половин час работата, ама има период на зреене. С учебник по медицина и свидетели му доказвам. А он бърза да ми земе па-
рите...
– Е, как ти ше му доказваш, доктор ли си? – пита жената с македонска извивка в края на фразата към по-висока нота.
– Не съм. Ама най-мразим да ме лъжат – стои на своето Ценко.
– И какво стана? – пита якето Visa.
– Изгони ме – казва спокойно Ценко. – Одим си с перде. Ама пари на мошеници не давам.
Якето Visa се подхилва, другите се умълчават – за кратко. Вън прелитат стълбове и жици, от съседното купе някой вика: „Коз, коз и коз, те така играе батко Янко!”
Пенсионерът подхваща:
– Абе преди хората имаха безплатно здравеопазване, имаха всички работа, почивка... на море ходех всяка...
– Работа, за жълти стотинки... – прекъсва го младежът.
– Жълти, жълти, ама стигаше да си гледаме семействата. И да ви изучиме! – не се дава пенсионерът.
– И вие сте прав, и вие – намесва се господин на години до вратата, досега забил нос в дебела книга. Всички са изненадани от намесата му в дискусията. Той авторитетно продължава:
– Има обаче обективни показатели, които показват, че вие сте по-прав. Засега. – И посочва пенсионера.
– Че какви пък показатели? – пали се мъжът с якето Visa.
– Вижте, аз съм биолог – започва челият доскоро. Другите го оглеждат не особено впечатлени. Той допълва:
– Учител, де... Учител по биология.
– Е, и? – младежът чака разяснения.
– Ние, хората, както и всичко живо, сме биологичен вид – продължава даскалът. – Върху нас действат същите закони, както при бозайниците. При зайците там... При вълците. При антилопите, при овцете...
Сред аудиторията се замярква нещо като досада. Учителят забързва:
– И ние, българите, сме така! Ако добруваме, то значи, че населението ще се увеличава, ще има миграция към нас, продължителността на живота ще расте. Така ли е?
Не му отговарят. Учителят продължава:
– Не е. Обратното е. Поне през последните 20 години. Значи обективните показатели сочат – регресираме...
– Няма национален идеал, затова – натъртва мъжът с Visa-та. – Продажни са ни политиците. Едно време е имало патриоти, но комунистите ги избиха. Ето, да речем – генерал Луков, тука пише (той размахва вестник) – застреляли го! А е бил патриот!
– Фашист беше Луков – намесва се пенсионерът. – Нахъсваше легионерите да бият еврейчета. И ги биеха след училище. Та ги пазеха ремсисти. Определяха до всяко еврейче да върви по-яко момче ремсистче, да го не претрепят...
– Не е това, учените са виновни, висшистите! – обажда се Ценко от Бойчиновци. – Всеки важен, с диплома. А провериш – прости!
– Господине, образованието е най-ценното достояние на нацията, не говорете така – вежливо оспорва читателят.
– Не знаят, не знаят – държи на своето Ценко. – Добре, айде да питам – що има по камарите край пътя прът, а?
Купето млъква изненадано.
– Какъв прът, какви камари, бе, айде ново двайсе – измърморва младежът.
– Е, така питам един инжинер в управлението. А он не знае! А има прът, за да знаят от пътното, че камарата е с песък, кога навали снег! Може ли инжинер да не знае, а?
Компанията мълчи, стъписана донякъде от внезапния обрат в спора. Ценко използва стъписването:
– Не, най-мразим да ме лъжат.
– Това са глупости, комунистите излъгаха хората, та станаха невменяеми – вметва якето Visa.
– При комунистите поне ляп имаше за всички – опонира женицата.
– И какво, да ги върнем на власт ли? – дразни се мъжът Visa. – Пак да ни седнат на шията, ние да чакаме за кола по 20 години? Те, ако бяха стока, що не направиха по-добри коли, по-добри магазини, по-добри бръсначки?
– Те щяха, ама бюрокрацията им изяде главата – въздъхва женицата.
– Бюрокрация не значи нищо – на-месва се младежът. – Какво е бюрокрацията? – хора. Аз знам защо рухна комунизмът.
– Защото Горбачов предаде Съюза! – изстрелва пенсионерът.
Младежът не е съгласен:
– Не. Щото системата не е ефективна! Щото оная система, американската, е така: ако работиш, ако изобретяваш – имаш! Примерно правиш, правиш... – той се оглежда, – правиш влак! Правиш го по-добър, патентоваш откритието, продаваш го после... И забогатяваш! Ако си в тоталитаризма и откриеш нещо, държавата ти прибира откритието и – жълти стотинки. Ти кажеш нещо политическо и те пратят в лагера... , в ГУЛАГ, де. Как да се развиваш? Ако си кадърен, ще решиш – я по-добре аз да се подмажа на първия, на-место да се правя на откривател. Кариерата е по-сигурна. И като се натрупа – те ти неефективност!
– Абе американците, я ги виж, криза докараха на света – не се дава пенсионерът.
– Ти много ли забогатя, като си изобретател? – контрира и женицата някак тъжно.
Младежът, с апломб:
– Един ден и това може да стане!
Женицата сваля кошник от полицата, захваща да рови в него. Пак настъпва кратко мълчание.
– Нее, най-мразим да ме лъжат... – разчупва мълчанието рефренът на Ценко, някак нацупено, сякаш още спори с дипломираните.
Внезапно прозорецът шумно се развързва, причинява суматоха, пауза в дискусията. Якето Visa скача да го оправи, процежда нещо недоартикулирано. Излизам в коридора.
Във влака сме, но и влакът е в нас – мисля на път към тоалетната без претенции за оригиналност.