Важно е кой те свързва със света
Петър Денчев разговаря с Нева Мичева
Нева Мичева е преводач на пиеси. И в това свое качество е проводник в България на екзотичната каталонска линия от последните три години: Жорди Галсеран („Шведска защита”, „Канкун”, „Верига от думи”, „Дакота”, „Карнавал.com”, „Бурунданга”) и Серджи Белбел („След дъжда”, „Времето на Планк”, „В Тоскана” – най-новото представление по каталонски текст, което се играе от октомври 2011 в Народния театър в София под режисурата на Ида Даниел). Срещаме се, за да поговорим за това какво представлява професията на преводача на драматургични текстове. През последните няколко години Галсеран се превърна в звезда на българска сцена: неговите пиеси бяха поставени в Малък градски театър „Зад канала“, Младежкия театър, Театрална работилница „Сфумато“, театрите в Габрово и Пловдив. Предстои постановка на „Карнавал.com“ в Стара Загора.
Извън театъра Нева е превела „Шейсет разказа“ (Дино Будзати), „Ако пътник в зимна нощ“ (Итало Калвино), „Силата на миналото“ (Сандро Веронези), „Целувката на жената-паяк” (Мануел Пуиг), „Телефонни обаждания” (Роберто Боланьо) и др. Неин е преводът (заедно с Хуан Мануел Родригес Тобал) на „Естествен роман“ на Георги Господинов на испански. Води поредицата „Кратки разкази завинаги“ на издателство „Жанет 45“.
Родена е през 1973 в София. Завършила е италианска филология в СУ и има магистърска степен по журналистика от вестник „Ел Мундо“ и университета „Сан Пабло“, Мадрид.
Как започна да превеждаш театрални текстове? Кой беше първият текст за театър, който преведе?
– Както всичко в живота си – по любов. Така започнах да уча и италиански, така започнах и да превеждам литература: не защото е практично или престижно (би трябвало да е, но не е), а защото ми е приятно да съм посредник за умни и красиви неща; да съм вестоносецът, който пристига с добри вести от чужди места; да съм търсачът на добрите вести по чуждите места. Имам някакъв синдром на архангел Гавраил (смее се). Започнах да превеждам също, защото ми харесва да изигравам на няколко гласа под собствената си режисура цяла история на нашия език. Преводът за мен е актьорско превъплъщение, но почти анонимно – не бих събрала кураж да играя на сцена, но на белия лист ми е огромно удоволствие. Та беше закономерно рано или късно да стигна до театъра. В периода 2003–2004 работех в Мадрид в електронното издание на един вестник („Ел Мундо“), където според нуждите ме прикачваха ту към един ресор, ту към друг: с международните и общокултурните теми се оправях, но онова, което най-много ми куцаше, бяха вътрешните теми. Аз съм италианистка, пристигнах в Испания от любопитство и нужда от нещо ново – не знаех почти нищо за актуалната политика, икономика, култура. За да не се изложа, нямаше друг начин, освен да се осведомя възможно най-скоро поне за основните теми, имена, посоки, както и да
задълбая съвестно ако не в безкрайно несвойствените ми политика и икономика, поне в културата. Затова много последователно заследих какво се случва в литературата, киното, музиката: трябваше да схвана поне тази част от картината. В един момент просто ме засипаха материали, от които изскачаха едно име и едно заглавие: Галсеран и неговата пиеса „Методът Грьонхолм“. Неправдоподобно количество положителни, дори не просто положителни, а възторжени рецензии: бях там, когато от един любител драматург се роди звездата Галсеран, само дето го
осъзнах години по-късно. Никога не бях чувала толкова много да се говори за текста и за личността зад него: свикнала съм в представленията и отзивите за тях да се открояват първо актьорите, после режисьорите и това е. Любопитството ми вече беше огромно, а след като по ред глупави причини не успях да гледам нито мадридската, нито барселонската постановка на „Методът”, истински закопнях да стигна до текста. Чак в края на 2005 един приятел ми го изпрати на хартия в единствения вариант, в който се продаваше тогава, на каталонски. Ето как се хванах за речниците и седнах да уча нов език. Пусто любопитство.
Как ти се стори пиесата в първия прочит? Тя е може би едно от най-играните заглавия в Европа през последните няколко години.
– Стори ми се съвършена в постройката си. „Красива като теорема”, както определя един критик историите на друг „мой” автор, Аугусто Монтеросо. „Методът Грьонхолм” е игра на надлъгване, надприказване, пинг-понг на решения и реплики между четиримата персонажи, към който не можеш да останеш равнодушен. Не знам дали е епохален текст и дали плътта му ще остане непокътната във времето, както плътта на Шекспировите пиеси. Но знам, че като структура тази пиеса е образцово театрална, а съдържанието й – става дума за достойнството на човека и за готовността му (или не) да насилва собствените си граници, докато не се саморазруши – е универсално разбираемо. Непредвидим развой при съвсем ясни правила: плени ме като елегантна шахматна среща. И си казах, че трябва да я видя на български. „Подарих” си я за рождения ден: понеже работя като фрийлансър, обявих седмица за отпуска/стачка, изключих се от всякакви комуникации и „официални” задължения, затворих се с текста и се гмурнах в думите с ентусиазъм на първокурсничка.
Как намери издател? В България почти никой не издава драматургия.
– Две години плахо пробвах и не успявах. Не знаех как се прави: хубаво, намерил си нещо интересно за сцена, а после как точно стигаш до професионалните читатели (театралите)? Не познавах никого, та да пращам в личната му поща, както правя сега. Мерех с обичайния си аршин: щом е малък текст, значи ще го пусне списание. В едно го отхвърлиха, преди да го прочетат – нямало смисъл да се публикува театър. Във второ, специализирано в театър, не го взеха (а аз го подарявах!) – щял да заеме много място (Галсеран е по-речовит и вместо 30–40 стандартни страници, неговите пиеси често надхвърлят 50). В трето ме похвалиха за гладкото, енергично звучене на български, но казаха, че с нищо от съдържанието им не се връзвало. Тъкмо се очертаваше чекмеджето да глътне и този превод – имам няколко, преведени от неудържимо влечение по тях и останали ничии, – винаги възторжената и много опитна в „импортирането” на свежи театрални идеи преводачка и издателка Валентина Бояджиева от „Панорама плюс“ спомена, че започва нова поредица с драматургия. Поредицата продължава да излиза и се казва „Театър x 3“: три пиеси от съвременен драматург в общо томче. Към копчето „Грьонхолм” се наложи да пришием палто: помолих винаги отзивчивия Галсеран за още два текста и за позволение да публикуваме, без да плащаме права – в театралния случай това е приемливо, защото текстът се разпространява на нов език и има шанс да бъде видян от подходящ режисьор и поставен.
Как се случи пиесите да извървят пътя до постановките си?
– Много скоро след като книжката излезе, и трите се озоваха на сцена. В Малък градски театър Бина Харалампиева грабна „Методът Грьонхолм“ и го постави под заглавие „Шведска защита“ с чудесните Атанас Атанасов, Пенко Господинов, Христо Мутафчиев и Василена Атанасова. Оттук нататък началният предпазлив интерес към Галсеран постепенно нарасна до глад. Появиха се постановките на „Дакота/Верига от думи“, „Канкун“, „Карнавал.com“, в момента се готви „Бурунданга”... Периодично взеха да се обаждат актьори, режисьори, директори на театри и да питат не „Имаш ли нещо ново?”, а „Имаш ли нещо ново от Галсеран?” Кой би рекъл... А Галсеран е бавен автор, пише малко, не пуска в обращение текстове, в които не вярва... Не може да ни смогне (смее се). Сега съм се хванала с един от първите му текстове и с един адаптиран от сценария на аржентински филм – комедии и двете, нямам съмнение, че ще си намерят и реализаторите, и публиката: хуморът му не е плосък, но лесно хваща, язвителен е, но и човечен. Като свърша тях, не знам какво ще правя, ще изпаднем в Галсеранова абстиненция.
Идеята, че превеждаш на език, който трябва да бъде говорен, а не четен, предизвика ли някакъв дискомфорт у теб?
– Да! Защото съм свикнала на романи и на подбор на най-точната и/или най-красивата дума, без критерии от сорта на „да не е от пет срички, защото ще задушиш някое действащо лице, докато я произнася”. През цялото време знаех, че трябва да пиша, както се говори (което предполага повече творческа адаптация на места, отколкото стреснато придържане към буквата на оригинала): репликите да не звучат натруфено и да са изговорими без фонетични спънки. Но е едно да го знаеш на теория, съвсем друго – да отидеш и да видиш как актьорите изплюват като чуждо тяло някоя дума или конструкция, които си смятал за най-естествени... След като присъствах на няколко предварителни четения и след ред постановки на превеждани от мен пиеси, сега ми е една идея по-ясно как да процедирам (например чета много на глас, за да видя станало ли е). Но когато за първи път гледах „Методът Грьонхолм“ („Шведска защита”) в България, седях на тръни, броях думите и се ядях: „Колко дървено звучи тук! Кой говори така?“ Би било идеално, ако преводачите имат достъп до репетиции, за да усетят какво всъщност се случва с текста, а и да пояснят, ако има нужда. Аз като истински маниак на поясненията в писмения текст давам бележки под линия за произношението на имената, културния контекст – да се информират всички по веригата, ако им е
интересно и важно...
Освен Галсеран си превеждала и Серджи Белбел, сега подготвяш и няколко пиеси на Хуан Майорга. Как откриваш авторите?
– Мисля, че в живота е така: ако действаш от обич, с искрено любопитство, едно вълнуващо откритие те води към друго от само себе си и така – до генералния смисъл, който всички търсят. Започнах с театралните преводи (в които всъщност съм новак – петнайсетина текста далеч не ме правят експерт по темата, експерти са хора като Наташа Куртева от Театъра на армията или Хари Аничкин), защото обикнах „Грьонхолм”. Покрай пиесата се запознах с автора й, който се оказа изключително ларж. Първия път срамежливо поисках половинчасова аудиенция за бързо сверяване на часовниците, но се получи тричасова разходка из Барселона: имах привилегията да разгледам любимите му места, докато се превивам от смях, защото той не спира да се шегува с крайно сериозен вид. И покрай Галсеран дойде всичко останало: всяка година си правим „спявки”, на които той най-щедро ме зарежда с имена и идеи (без помен от колегиална завист и звездни световъртежи) – от него научих за Белбел, за Майорга и за една дузина още по-млади и активни каталонски драматурзи, които сега чета, а в бъдеще се надявам да преведа: очертават се блажени месеци.
Каталонците имат изумително дейна, разнопосочна и организирана културна политика: те са малка нация, колкото България, но никак не са малка култура. Преди няколко години, без въобще да са държава, литературата им беше фокусна тема на Франкфуртския панаир на книгата. Това е невероятно рядко – да бъде поканена не страна, а култура, – постига се с огромно целенасочено усилие и носи трайна добра слава. А добрата слава помага във всяко друго направление. Каталонците са отзивчиви и активни в лобирането за духовните си интереси (които, както знаем, в дългосрочен план са единствената стабилна основа за всички останали интереси). Артистите им са подкрепяни от независимото каталонско правителство в рамките на Кралство Испания не само да се посвещават на изкуството си на място, но и да го „експортират”. Има специален институт „Раймонд Лулий”, кръстен на един голям техен философ, който налива милиони в преводи на каталонски текстове на всякакви езици (включително български). Такова отношение ме влюбва: когато си открил нещо за себе си в чуждата култура, в отговор на твоята симпатия да срещнеш топлина и ум, и добро намерение. Много ме впечатлява. И ме мотивира за още.
Кое е последното театрално представление, което гледа?
– Лесен въпрос! В България последно гледах „Ръкомахане в Спокан“ на Макдона, на генерална репетиция на Явор Гърдев в Народния, прекрасно беше. Съвсем наскоро гледах „Човешкият глас“ на Кокто с Емилия Силвещре под режисурата на Карлуш Пимента. Впрочем както споменах, „Методът Грьонхолм” не може да те остави безучастен: щастлива съм, че Явор Гърдев научи за Галсеран от нашето издание и постави „Грьонхолм” в Москва, с което предизвика поредната вълна от неправдоподобно възторжени рецензии, на които ставам свидетел за последните години.
Който гледа кино, пише за театър различно?
– Да, това Галсеран си го признава направо. Най-голямото му вдъхновение идва от киното, макар че цял живот е правил театър. Има филмови сценарии, пише редовно за телевизионни сериали (спец е в диалога), но не това е призванието му. Друг е въпросът, че за театър пише „кинаджийски”: в избора му на обрати, ритъм и дори жанр (особено полицейският „Карнавал.com”) личи най-много. В днешно време ми се струва неизбежно да боравим с нов набор от повлияни от вездесъщия широк екран клишета/стандарти в разказването, които да употребяваме или да избягваме.
Любим жанр?
– Много ми се иска да гледам не само весели (в желанието си да угодят на публиката театрите се оглеждат повече за комедии), а разтърсващи, объркващи, разплакващи неща. Карат те да мислиш и да се справяш със собствените ужаси.
Театърът може да бъде страхотен – във всички смисли на думата – начин за общуване, страхотен начин да обмениш енергия с хора, с които няма как да го направиш другояче.
Да бъдеш театрален преводач е професия в сянка, малко или много…
– Ако в България съществуваше професия „търсач на идеи и истории“, щях да съм официално такава. И сега съм, но неофициално. От години предлагам на издателства книги за публикуване – дори не са на „моите езици” и да няма шанс да ги превеждам аз; ей така, от любов към добрата литература, към „трафика” на идеи. Същото е и с филмите. От време на време пиша за кинофестивали, за десети път тази година бях на този в Сан Себастиан например. И периодично после откривам хора,
които са почерпали нещо от мой репортаж, вдъхновили са се да видят, да разучат, да пътуват. Като пренасям истории, мъничко движа света, така си мисля (смее се).
Преводачът е невидим, но толкова важен…?
– На мен като преводач не ми трябва да ме познават по улицата и да ми искат автограф или да ми търсят мнението за щяло и за не-
щяло в края на годината или по повод нещо си. Видимостта ми е нужна, за да изляза от оглушителния хор от монолози наоколо и да вляза в диалог. За да има обратна връзка (добре или зле съм си свършила работата?), за да се развия нанякъде, трябва онзи, който ме критикува или хвали, да си дава сметка, че текстът на български е мое дело от първата буква до последната, както и че аз нося всички щастливи и нещастни отговорности за това. Някаква моя видимост е нужна и на хората, които употребяват преведеното от мен – професионалистите трябва да разбират, че преводачът Х не е преводачът Y, и да имат ясни критерии как и с кого им се работи. В полза на зрителите и на читателите е да не забравят, че преводачът Х не е преводачът Y, за да имат избор и да дават времето и парите си само за текстове, които намират за смислени. Видимостта, която ме вълнува, се състои главно в осъзнаването извън тесните рамки на издателския или театралния бранш, че работата на преводача не е като тази на телефониста, който свързва едната страна с другата за секунда. При превода става дума за интерпретация на 30, 300 или 1000-странични текстове, пълни с културни препратки и с чужд опит, който трябва да бъде разбран и предаден по най-близкия смислен начин. Това не бива да го правят пасивни, небрежни, нелюбопитни хора. Важно е да се знае кой те свързва със света.