Среща във високото
Оля Стоянова е автор на пет книги – три стихосбирки „Фотографии” (2000), „Проза” (2002) и „Пътна карта” (2003), както и един роман – „Лични географии” (2005). Преди месец излезе сборникът с разкази – „Какво сънуват вълците”.
Родена на 14.09.1977 в София, завършва „Журналистика”, след това и „Културология” в СУ „Св. Кл. Охридски”. Работила е десет години във вестник „Дневник”, преди това е била редактор във в. „Литературен форум”. Печелила е първи награди за поезия, проза и журналистика. Текстовете й са превеждани на английски, испански, руски, италиански, чешки, словашки и полски.
Срещата е внезапна. Тя идва по пътеката от ниското, ние скачаме по камъните по сипея. Виждам я първа – бабата просто се появява от нищото, опитвам се да забавя крачка, за да не я отнеса. Останалите също спират внезапно, забиват крака в камъните, дребни парчета полетяват надолу към пътеката, но бабата не се страхува. Тя просто стои и ни гледа.
Има какво да гледа – ние сме шумни, силни, обути в тежки обувки, въоръжени със сгъваеми щеки, натоварени с големи раници, облечени в полари и дишащи материи, със слънчеви очила с висок UV филтър, предназначени за високата планина, дори сме намазани със специален слънцезащитен крем. За момент ми хрумва, че приличаме на стадо опасни животни, което се появява внезапно, вдига малко пушилка и ако имаш късмет – си заминава.
А тя седи в ниското и ни се усмихва – дребна, почти миниатюрна, неподготвена за планина, обута със стари обувки и още по-старо яке с надпис „Младост”.
Ние с един скок се озоваваме на пътеката и спираме. Би могло да се каже, че се изравняваме с бабата, но това не е така – пак стърчим с две-три глави над нея, тя пак ни гледа от ниското. Но продължава да ни се усмихва.
В интерес на истината се колебая дали да кажа онова „Добър ден!”, или да го про-пусна. Истината е, че често го пропускам. Когато двама непознати се срещнат по пътеките във високото, те задължително си казват „Добър ден”. Лошото е, че понякога ходенето в планината се превръща в едно непрекъснато „Добър ден”, „Добър ден”. Чак става малко досадно. Не знам защо така ми тежи да си отворя устата, сигурно преценявам за секунда дали мога просто да си спестя поздрава и да се направя на раз-сеяна, дали не мога да подмина по пътеката – все едно нищо не съм видяла.
– Добър ден – казва бабата.
– Добър ден – казвам аз.
После е ред на следващия.
– Добър ден – казва той.
– Добър ден – отговаря бабата.
– Добър ден – казва още някой от групата
– Добър ден – казват и другите.
– Добър ден – отговоря бабата.
Нали казах, че тази история с поздравите е малко досадна?
Сега вече всички сме на пътеката, заобиколили сме бабата и тя се губи сред нас. Ние сме задъхани, потни, огромни, чак ми става странно защо сме толкова шумни, а бабата стои сред нас и ни разглежда със светлосини очи като малко дете.
– Е – пита някой, – какво темпо, а? Слезли сме дотук за по-малко от двайсет минути.
– И по-добре можеше – казва друг.
– Колко минути има до долу? – обръща се някой трети към бабата, макар че на всички ни е ясно, че тя не може да ни бъде никакъв критерий за колко време ще се мине това разстояние. Ако тя го минава за половин час – на нас и петнайсет минути ще са ни достатъчни.
– Нагоре ли отивате? – пита я някой друг, все едно това не е очевидно.
Бабата още ни изучава усмихнато. Сигурно ни брои – ние сме десетина, двайсет и пет-трийсетгодишни, тя сигурно е поне на седемдесет, доколкото успявам да се ориентирам по лицето й. Само се чудя колко ли поводи има човек, за да се усмихва на тази възраст. С възрастта човек не се ли уморява, не претръпва ли към подобни срещи, дали не става безразличен към всичко? Ето, аз – опитвам се да си се представя на петдесет-шейсет години и не мога да разбера дали ще се усмихвам, когато срещна млади хора. Няма ли за толкова време да съм натрупала прилично количество умора и разни дребни огорчения, които да отровят всичко? Или с времето човек става по-добър. Ама едва ли... Защото ми хрумва, че остаряването е тъжна работа.
– Тая година, която идва, ще бъде добра. Много билки има – казва бабата.
Сигурно някой от нас я е попитал какво прави тук. Такива сме – любопитни, питащи. Предполагам, че на бабата няма да й хрумне да ни пита какво ние търсим тук. Толкова е очевидно. Ние сме тук в свои води.
– Всякакви билки бера. Нали всяка билка лекува различна болест. Нали за всеки човек си има билка – заобяснява нещо жената, обаче кой ще я слуша...
– И тази билка за какво е? – пита някой зад мен и размахва някаква трева.
– Жълт кантарион. За нерви е – казва бабата. – И за мъжка сила.
Тук вече всички избухваме в смях. И бабата пак ни се усмихва.
– А коя е моята билка? – пита Дора зад мен. Тя просто не може да не се обади.
– Ами коприва – заявява бабата сериозно. – За кръвта.
Обръщам се да погледна Дора, но тя си мълчи. Останалите се подсмихват.
– А за мен? – пита Стефан.
– Бабини зъби – отсича жената. – За главоболието.
Следва луд смях. Стефан също се хили.
– А за мен? – пита друг.
– Яж повече боровинки, за очите.
Обръщам се да видя кой е този с боровинките – това е Алекс, той си мълчи, но
при него всичко е ясно – той носи очила.
– Аз имам ли си билка – пита Георги до мен.
– За теб е босилек. За корема – отговаря веднага бабата, все едно е ходеща енциклопедия или все едно прави ирисова диаг-ностика, без да се налага дори очите да ни гледа.
– Глупости! – казва ми Георги тихично на ухото, но така че другите да не го чуят.
– А за мен? – накрая и аз се престрашавам. Така между другите не би трябвало въобще да се забележи.
– Ами за теб валериан – за нервите, – изстрелва бабата. – А също и за любовна мъка.
Зад мен се чува луд хилеж, даже някой ме тупва по рамото. Единственото, което си мисля е: „По дяволите, толкова ли ми личи”, но иначе се смея наравно с останалите.
– Коя е моята билка? – пита Тони.
Той стърчи над всички нас, застанал е в горния край на пътеката и ни наблюдава отстрани с насмешка. Но след като и той пита, значи все пак не е толкова страшно.
– Жълт кантарион – обявява бабата.
– За нервите – пояснява си сам Тони на глас.
– За мъжка сила – казва някой друг и всички пак се смеем.
– А за мен? – пита Мария, която седи отсреща.
Бабата се обръща, поглежда я и веднага е готова с диагнозата.
– Листа от малина, кипваш ги и пиеш – усмихва й се бабето. – За лека бременност.
Всички стоим като гръмнати.
– Какво, какво? – пита Стефан, който вечно не е разбрал какво се случва.
– Нищо, бе, 2012 ще бъде добра година. Няма да има край на света – обяснява му Георги.
А Мария хуква по пътеката надолу.