Не искам да свърша като Липсет
В анимацията попаднах съвсем случайно, твърди Теодор Ушев пред Боряна Матеева.
Теодор Ушев във Варна
Теодор Ушев (р.1968) е режисьор на анимационни филми, графичен дизайнер, илюстратор и мултимедиен артист, работещ в Монреал, Канада. Той беше гост на възродения Международен фестивал на анимационния филм във Варна, където показа нашумелия си документално-анимационен филм „Дневниците на Липсет” (2010), обиколил буквално всички световни фестивали, отличен със Специалната награда на журитата в Анеси и Хирошима, определен за един от 10-те най-добри канадски анимационни филма за 2011 на фестивала в Торонто, Genie Award за най-добър късометражен анимационен филм и десетки други признания. Във Варна „Дневниците на Лип-сет” се сдоби с почетен диплом.
„Благодаря на журито за поощрението, но най-вече искам да благодаря на организаторите на този фестивал, които безкористно са се борили да го създадат отново. Моята награда е, че аз съм тук!”, развълнувано произнесе от сцената Теодор Ушев.
Той дойде във Варна от Лондон, където в престижния Барбикан Сентър е представил ретроспектива от свои филми, имал е майсторски клас, показал е изложба от картини, вдъхновени от филмите и живота на прословутия канадски режисьор Лип-сет, паралелно с панорама от филми на същия Липсет. Артър Липсет е канадски режисьор авангардист, правил експериментални колажни филми, който след депресия се самоубива на 49 години. Лондонската арткритика уважително и възторжено нарича Ушев Lipsett’s Diarist – водещия дневника на Липсет. След толкова безспорен успех и посветеност на една трагична фигура от художествения ъндърграунд от края на 60-те Теодор Ушев иска да затвори въображаемия дневник и да тръгне по други пътища. Идеи и предложения не му липсват.
Обясни нещо повече за Барбикан Сентър...
– Барбикан в Лондон е като Бобур в Париж и като нашия НДК в София – много голям културен център… Там има кинозали, правят се симфонични концерти, изложби, какво ли не...
От активността ти там разбирам, че не си се отърсил още от Липсет, той те преследва, обсебил те е...
– Не ме оставят…
Кои?
– Не знам, хората…
Провинциална ли ти се струва атмосферата в България, състоянието на нещата в анимацията, в из-куството?
– Не! Защо?
Честно!
– Не мога да преценя… Явно, че хората не са гледали много неща, но и в Канада има много хора, които не са гледали и чували много неща… Така че не мога да правя генерални заключения. Когато говорихме за братя Куей обаче, се учудих, че наш колега каза: „Аз пък никога не съм ги чувал.” А те от 20 години присъстват във всеки учебник по анимация… („Маската” на братя Куей получи Гран при във Варна – бел. ред.).
Бях жури на един анимационен фестивал във Франция. Там „Дневниците на Липсет” взе поредната Голяма награда. Присъстваше мощна група канадци – режисьори, продуценти, критици. Направи ми силно впечатление, че канадците говореха с много топлота за теб – като за един от тях, като за свой...
– Те не ме приемат като чужденец.
А ти какъв се чувстваш? Един от тях, един от нас?
– Аз се чувствам един от самолета… Шегувам се, че единственото място, където съм у дома, е в самолета. Така съм се разкрачил… Все по-често казвам „прибирам се у дома”, когато се връщам в Канада. А в същото време използвам всяка възможност да дохвърча дотук…
С толкова награди и признание вече имаш доста солиден статут в света на анимацията… Няма да сбъркам, ако кажа, че си най-успелият българин в чужбина, правещ авторска анимация… Чувстваш ли се звезда?
– Всички така ми говорят, но аз гледам да не се вземам много на сериозно, защото не искам да свърша като Липсет. Въобще не се чувствам звезда.
„Дневниците на Липсет” (2010)
А как смяташ да излезеш от сянката на Липсет?
– Току-що завърших два филма и сега правя трети. Надявам се в момента, в който излязат, да престанат да ме канят да правя изложби за Липсет… Направих един експериментален филм - фактически не е филм, ще бъде инсталация (той е за догодина, за откриването на един нов център по изкуствата в Монреал). Това е серия от три филма, базирани върху един саунд, които се прожектират симултанно в малка стая. Може би ще го изпратя на някой фестивал за абстрактни филми и експериментално кино. Но общо взето е предназначен за галерии. Той е свързан с надрисуването на едни обекти, в случая три книги. Идеята е, че това са трите най-безполезни или най-малко използвани книги в историята на човечеството. Фактически по този начин аз им вдъхвам нов живот.
И кои са тези книги, ако не е тайна?
– Не толкова книги, колкото печатни произведения… Става въпрос, че печатните произведения умират, че революцията на Гутенберг е свършила. Това са: каталог от анимационен фестивал, Жълти страници и… Библията.
Библията! Как?
– Така!
Прелюбопитно…
– Те са художествени обекти и ще бъдат разположени в центъра на стаята, където ще бъде прожекцията, като музейни експонати, но съответно надрисувани. Фактически няма да се виждат, самата книга вече е изчезнала, станали са скулптури. Не се вижда дори едно парченце хартия… Догодина в Монреал се открива огромен нов артцентър на спонсорите Саачи и Саачи, които имат амбицията да бъдат меценати и хвърлят много усилия и инвестиции. Още не се знае дали това ще бъде първата, или втората експозиция в този център… А другият филм, който току-що свърших, е поръчка от Фестивала на новото кино – избраха десетимата най-добри според тях канадски режисьори и им поръчаха да направят кратък 2-минутен филм „картбланш” – каквото си поискаш… Аз съм единственият аниматор в групата и това беше чест за мен. Фактически го завърших, преди да тръгна за Лондон. Работя върху още два филма, единия пак „картбланш”, но поръчка на американската тв компания CBS. Предложиха ми да направя филм, ка-
къвто аз си поискам – до 4 минути. А другият проект е филм в продукция с Националния филмов борд на Канада, който трябваше да бъде готов през август, а аз още не съм го започнал…
На много фронтове си се разгърнал…
– И това не е всичко (смее се от сърце). Поканиха ме да направя през 2012 мултимедийна сценография за операта в Люксембург на една съвременна кантата. В следващите три години няма да скучая!
В областта на визуалните изкуства и анимацията си единственият българин, пробил на много нива, на много места по света и това е много радостно…
– Не знам дали съм единственият…
Говорим за анимацията. Другият, който се е реализирал много успешно, е Румен Петков, но той работи в комерсиалната анимация. Познаваш го, нали?
– Гледал съм „Чоко и Боко”, разбира се, но не го познавам.
В Америка той работи като режисьор за сериите с Джони Браво и други популярни герои, но просто престана да прави „авторска” анимация.
– Не знам доколко това, което правя, е анимация… И не се замислям. В интерес на истината анимационните фестивали са ми тясно място. Това е може би последният фестивал, на който ходя. Поне в близките година-две няма да отида на друг. Просто мисля, че анимационният свят е много консервативен. Съществуват още въпроси като това с компютър ли е направено, това ротоскоп ли е... Цялата тази дискусия ми е…
Безсмислена?
– Не че е безсмислена, тя явно има смисъл за хората, които анализират анимацията, но просто на мен не ми е интересно да оставам само там. И може би в бъдеще ще правя само филми, които са предназначени за галерийни пространства… Разбира се, ако продължавам да работя с Националната филмова служба на Канада, те ще изпращат моите филми по фестивали и евентуално ще ми се наложи да отида на някои, но общо взето не си поставям за цел да продължавам в тази посока. Гледам да ми е интересно това, с което се занимавам. В анимацията попаднах съвсем случайно и съвсем случайно може би ще изляза от нея…
А как се случи попадането ти в анимацията?
– Като отидох в Монреал, започнах да работя в мултимедията. Тъй като съм учил една година анимация в Училището за сценични кадри в Пловдив, ми беше интересно и ми дадоха възможност да работя. По онова време бяха много модерни едни флашфилмчета, аз бях артистичен директор за модни сайтове. Работехме с компании, които имат модни сайтове, и там трябваше да се презентират новите колекции, които трябваше да се движат. Това си беше motion graphic. Фактически се занимавах с това. Научих прословутия Flash и After Effects и си казах: ами аз, като знам това, вече нямам нужда нито от продуцент, нито от пари, за да правя филмчета. Това, което правех за оня сайт, бяха упражнения, за да уча софтуера – нямах за цел да бъдат като филми. Оказа се, че някой ги беше видял по телевизията и почнаха да ги селекционират в Анеси, в Отава... И естествено, от Националната филмова служба ги видяха, участвах в един конкурс за пръв професионален филм, след това ми поръчаха да направя един малък интернет филм за тях и така тръгна. Спечелих конкурс за детски филм за „Царица” и отидох да правя „Царица”. Направих Tower-Bawher и той имаше успех и т.н. От web-а, без да искам, се оказах в киното. Вече не се занимавам нито с wеb, нито с графичен дизайн. Само от време на време правя плакати, но общо взето за удоволствие и само когато има нещо много интересно и куриозно. И така се озовах, за добро или за зло, в анимацията… Но не съжалявам, разбира се.
Смяташ ли, че ако не беше емигрирал, нямаше да направиш това, което си направил досега?
– Със сигурност нямаше да се занимавам въобще с кино и с анимация. За мен емиграцията беше спасение. Аз не избягах нито по финансови, нито по политически причини. Имах рекламна компания, но просто реших, че трябва да сменя нещо, защото ако продължавах така, щях да се самоубия. Тотално се бях задънил, нямаше накъде повече. Оставаше ми само да падам... Това стана през 1999. Просто Канада се оказа правилното място за мен и досега се оказва правилното място. Да видим как ще продължа…
Накъде?
– Към един друг проект, който ми тежи със страшна сила. Вече имам предварително подписан договор с Холандския анимационен филмов институт за голям 25-минутен филм, който искам да направя по книгата на Дубравка Угрешич „Музеят на безусловната капитулация”. Ще смеся и мои текстове, и текстове на Йосиф Бродски, но тя ще напише сценария, тъй като живее в Холандия.
Холандците ли ви свързаха?
– Не, аз предложих идеята и на тях много им хареса. Правих там мастър клас, бяха ме поканили за 5 дни в института. Догодина 8 месеца трябва да бъда в Холандия. Кога ще го направя, не знам. Това е другата причина, поради която смятам да спра с фестивалите – те отнемат много от творческата енергия.
Спомням си, че всъщност се запознах с теб през 2003 година в Лайпциг…
–Това беше първият ми фестивал. Бях с Walking on by, който фактически беше филм за интернет. Един човек, стилизиран като клечка, ходи по една линия, случва му се какво ли не и в един момент линията свършва. Той се пречупва и преминава в линията. Глупава и наивна история. Но това ми беше първият фестивал, на който видях филма си на голям екран.
Извървял си невероятен път!
– Всички ми казват, че това, което съм направил, е станало за съвсем кратко време. За Канада това е много кратко време. Там хората правят един филм за 5 години...