Стефан Иванов: Дано романтизирането на бедните спре и се види защо са бедни

Стефан Иванов: Дано романтизирането на бедните спре и се види защо са бедни

AC 12:49:01 22-05-2020
DI1248AC.001
Стефан Иванов - интервю

Стефан Иванов: Дано романтизирането на бедните спре и се види защо са бедни


Стефан Иванов, философ и поет


Ще бъде ли друг светът след Ковид-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?

Макар и че децата ще продължат да си играят, хората да разговарят, да си казват наздраве и да отпиват от чаши, да се влюбват, разделят, както и да се мият прозорци, да се пускат перални, светът не спира да се променя. Но равнодушие, апатия, лицемерие и омраза ще продължава да има. Много институции и привилегировани хора няма да виждат чуждата болка. Хищническите инстинкти ще надделяват с лекота над безсилната пред икономически, политически или виртуален юмрук интелектуална ирония или сатира. 66-и сонет на Шекспир ще е все така актуален. Отново ще е момент, като при миналата финансова криза, в който богатите отново да станат по-богати, кариеристите да вървят нагоре и напред, загрижените за унижените и оскърбените или за природата да отправят оправдани предупреждения за неравенство и екологични катастрофи. Ще повтарят, че именно заради взломаджийското отношение към природата се е стигнало до наличието на този вирус. И ще са прави. Поне за някои неща. Конспирациите ще процъфтяват. Здравият разум също. Нищетата и болката сред медицинските работници, хората в образованието и културата и не само сред тях ще разцъфне травматично като постоянно отворена рана. Понятието социално слаби ще се разширява и все повече хора, независимо от финансовите си възможности, евентуално ще се запитат дали са социално силни или социално слаби и дали това е променимо и как. Лобитата ще лобират. Експертите ще правят експертизи. Най-вероятно няма да се открие нова болница за деца в нова сграда в София, а не в скелет и призрак на четиридесет години. Това ще е знаменателен маркер за ценностите на властта. Най-вероятно гражданите ще продължават да са приучвани и подканяни да дават и даряват непрекъснато от своя оскъден ресурс, вместо държави и корпорации да се грижат за това, макар и държавата да стопанисва неизгодно, безотговорно и безнаказано милиарди публичен ресурс, а корпорациите да укриват данъци по легален начин. Дано не се продължи без памет и без поука от рентгеновата снимка, на която се видя колко брутално и грубо се правят сметки за живота и смъртта на хора в името на икономиката. Човешкото същество не е само потребител, дишащ капитал или елемент от БВП. Диктаторите и "диктаторите" ще бягат от отговорност и ще търсят врагове и оправдания и ще продължат да се хвалят сами, че работят в името на щастието и просперитета на поданиците си, които имат рядкото щастие да са им се паднали. Пустословието на политиците ще продължава в типичния им поток на съзнанието. Циркът ще продължи и за някои ще е смешен, за други болезнен, трети няма да го гледат и ще отидат за гъби и най-вероятно всички ще загубим, даже и тези, които печелят с убедителна преднина и мнозинство. Ще има надежда, ще има и безсилие. Хората, които трябва да са най-работливи, последователни, достойни и отговорни, няма да бъдат такива. Всичко отново ще се крепи на раменете и усилията на полуанонимни усърдни хора, които умно, тъпо и упорито различават черното от бялото. Хората с добро име, контакти и връзки ще се възползват от тях и ще нехаят за конфликт на интереси, корупция, нарушаване на правилата, конформизъм, съвест, глад и бедност. Оруел казва, че за бедните бъдещето не съществува, анихилирано е, настоящето е неизбежно и то е безизходица, пълна със стрес, страх, несигурност, болести, примирение, взимане на решения, които не са в интерес на бедните - от такива за хранене и вредни навици до бързи парични кредити и кредити на доверие към политици, които се възползват от гнева и разочарованието им. Бедните ще продължават да бъдат манипулирани. Дано някога романтизирането на бедните спре и се види защо са бедни и как условията за тяхната бедност са променими, дано обирът и експлоатацията не продължават вечно.

Можете ли да предвидите конкретни (политически, социални, икономически, културни, комуникационни...) промени в глобален и национален план? Пък и личен.

Понякога промените идват неочаквано и без да могат да бъдат предвидени по какъвто и да е начин. Понятието "хипернормализация" е от книгата на Алексей Юрчак "Всичко беше завинаги, докато вече не беше" (2006). Малко преди Съветският съюз да се срути, всеки в Блока е знаел, че системата се проваля, но никой не е могъл да си въобрази алтернатива на статуквото. Политици и граждани се примиряват с преструвката за функциониращо общество. С течение на времето заблудата става самоизпълняващо се пророчество и лъжата е приета от всички като реална и единствено възможна истина. Юрчак нарича именно този ефект "хипернормализация". "Хипернормализация" (2016) е филм на документалиста Адам Къртис. Той разказва история за свят, който е управляван от корпорации и е в стабилност благодарение на политиците. Историята започва през 1975 г. с фискалната криза в Ню Йорк и възникването на идеята, че финансовите системи биха могли да управляват обществото. Кризата е такава, че до края на десетилетието един милион души напускат града. Население, което се възстановява за повече от двайсет години. Сурова среща с финансова криза, която е и духовна. Филмът е ценен и интересен и представя една версия за възникването на логиката, която движи настоящето. Предстои ни да видим какво ще се случи.

Каква е метафората на болестта Ковид-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството?

Сюзан Зонтаг има цели две книги за опасностите, свързани с това, която и да е болест да бъде свързана с метафора. Болестта не е метафора. Болестта не е божие наказание. Болните не са виновни за възникването на болестта. Болестта е болест. Трябва да се доверим на науката в обяснението й, да вярваме в спазването на хигиенни мерки и в смисъла на грижата и отговорността за ближния и далечния, в солидарността, съчувствието и състраданието. Напоследък чувам отново изрази като голямо си дърво, което е много странна обида, защото дърветата си помагат директно и непрекъснато. Ако един е засегнат, всички му помагат. Дърветата споделят вода и хранителни вещества чрез микоризни мрежи, а също така ги използват и за комуникация. Те изпращат сигнали за бедствие, за суша и болести, например, или нападения от насекоми, а други дървета променят поведението си, когато получават тези съобщения. Ние, хората, умуваме, чудим се дали болният и страдащият лъже, не вярваме на болката му, казваме му, че сам си е виновен, измисляме хиляда и една причини да го игнорираме, макар и да има достатъчно храна, лекарства и покриви, оправдаваме решенията си да не помогнем, макар и всеки инстинктивно да иска да протегне ръка; стотици вторични неинстинктивни, буквални и метафорични обяснения карат човек да спре ръката си, да отмести поглед и да продължи нехайно нанякъде, докато дойде момент, в който него го боли и иска помощ. Мисля, че реалността в мисленето, четенето и най-вече в срещата лице в лице пазят от лесни обяснения, конспирации, божии наказания, апокалипсиси, предразсъдъци, пророчества, метафори, метонимии и алегории.

/ДИ/